Джак Дан - Армагедони (Антология)

Но тогава одеялото наистина се размърда и се вдигна. И зад него имаше ярка светлина. Тате млъкна, обърна се към разширяващата се пролука, а ръката му зашари, докато не напипа и стисна дръжката на чука.

Между одеялата влезе красивата млада жена. Спря и ни загледа твърде чудновато, протегнала напред нещо светло и немигащо. Над раменете й надничаха още две лица — бледи и облещени мъже.

Е, сърцето ми не може да е прескочило повече от четири-пет удара, преди да видя, че носи скафандър и шлем като мен и Тате, но по-добре изпипани. Мъжете също бяха в скафандри. А на замръзналите хора такива дрехи не са им нужни. Забелязах и че светлото нещо в ръката й е някакво фенерче.

Мама падна в несвяст кротичко.

Тишината продължи, докато преглътна на сухо два-три пъти, после настана врява и олелия.

Нали разбирате, бяха си най-обикновени хора. Ние не сме единствените оцелели, само си го мислехме, то се знае защо. Тези тримата също се спасили и мнозина други заедно с тях. И щом научихме как са оцелели, Тате нададе оглушителен крясък от радост.

Идваха от Лос Аламос, където извличали топлина и ток от атомната енергия. Просто използвали урана и плутония, приготвени за бомби, щели да им стигнат за хилядолетия. Имали си цяло малко градче с въздушни шлюзове и каквото още се полага. Дори си светели с електричество и на светлината отглеждали растения и животни. (Тате нададе втори вик и пробуди Мама от унеса й.)

Но колкото и да бяхме смаяни от тях, те бяха двойно по-смаяни от нас.

Единият мъж все повтаряше:

— Невъзможно е, чувате ли? Не можете да поддържате запаси от въздух без херметизация. Просто е невъзможно.

Подхвана тези приказки, когато си свали шлема и започна да диша от нашия въздух. А младата жена все ни разглеждаше, сякаш бяхме някакви светци, уверяваше ни, че сме постигнали нещо изумително, накрая изведнъж се прекърши и заплака.

Те претърсвали за оцелели, но изобщо не очаквали да намерят някого на такова място. В Лос Аламос имали ракетни кораби и предостатъчно химическо гориво. А за да си набавят течен кислород, трябвало само да излязат и да си сипят лед от най-горния слой. И щом си подредили всичко в Лос Аламос, което им отнело години, решили да обиколят там, където било вероятно да има оцелели. Естествено нямало смисъл да опитват с радиосигнали на далечни разстояния, защото няма атмосфера и нейната йоносфера, за да ги пренесе около Земята. Затова не се чува нищо по радиото.

И ето — намерили други общности в Аргон и Брукхейвън, а от другата страна на света — в Харуел и Тана Тува. Дошли да огледат и нашия град, макар да не се надявали на нищо. Носели си обаче уред, който засича и най-слабичките топлинни вълни, той им показал, че долу има нещо топло, затова кацнали да проверят. Разбира се, не сме могли да чуем кацането, щом няма въздух да пренася звука, а те обикаляли дълго, преди да ни намерят. Уредите ги упътили погрешно и загубили време в сградата отсреща.

Петимата възрастни приказваха за петдесетина. Тате показваше на мъжете как поддържа огъня, маха леда от комина и всичко останало. Мама бе живнала до неузнаваемост и показваше на младата жена какво и как готви и шие. Непознатите се чудеха на всичко и го хвалеха до небето. По смръщените им носове познах, че Гнездото беше доста миризливо за тях, но нищо подобно не споменаха, а само ни затрупваха с въпроси.

Дори покрай разговорите и вълнението Тате взе да се разсейва и чак когато всички оклюмаха, той видя, че въздухът се е изпарил докрай от кофата. Веднага домъкна пълна кофа от онези зад одеялата. Разбира се, всички се разсмяха и пак забърбориха. Гостите дори се замаяха. Не бяха свикнали с такова изобилие от кислород.

Може да е странно, обаче аз не приказвах много, а Сестричката само се гушеше в Мама и си криеше лицето, ако някой я погледнеше. Твърде неловко ми беше, смущавах се дори от младата жена. Когато я зърнах навън, хрумнаха ми какви ли не глупотевини, а сега само се притеснявах и срамувах от нея, колкото и мило да се държеше с мен.

И някак ми се искаше да не причиняват повече такава теснотия в Гнездото, да ни оставят на спокойствие, за да разплетем бъркотията в главите си.

По едно време гостите заговориха всички да тръгнем към Лос Аламос, сякаш това се подразбираше, и видях как същото чувство споходи Тате и Мама. Той внезапно млъкна, а Мама все повтаряше на младата жена:

— Но аз не знам как да се държа там, нямам и никакви дрехи.

Непознатите останаха смаяни в първите минути, но накрая ни разбраха. Както Тате ни казва открай време: „Просто не е редно да оставим този огън да угасне.“