Джак Дан - Армагедони (Антология)

Тате водеше, а аз се хванах за колана му. Чудно, не се боя да излизам сам, но когато и той е с мен, все се държа за него. Май е по навик, а пък няма да отрека, че този път си се страхувах.

Трябва да разберете как е при нас. Знаем, че всичко отвън е мъртво. Тате чул как последните гласове по радиото заглъхват преди години, видял и как измират последните хора, които не извадили нашия късмет или не били толкова добре защитени. Затова ни беше ясно, че ако нещо се промъква наоколо, нито е човек, нито е приятел.

Има и друго — обзема те едно такова чувство, защото винаги е нощ, и то студена . Тате казва, че познавали това чувство дори в старите времена, но всяка сутрин Слънцето изгрявало и го пропъждало. Вярвам му, макар че познавам Слънцето само като голяма звезда. Защото не съм бил роден, когато тъмната звезда ни е откъснала от Слънцето, а досега ни е замъкнала отвъд орбитата на Плутон, твърди Тате и продължава да ни влачи все по-надалеч.

Различаваме тъмната звезда, когато прекосява небето, защото закрива светлите звезди, особено пък когато се откроява пред Млечния път. Възголемичка е, защото според Тате сме по-близо до нея, отколкото планетата Меркурий до Слънцето, но не обичаме да я поглеждаме и той никога не си сверява часовниците по нея.

Усетих се, че умувам дали не може да има нещо на тази тъмна звезда, което ни иска и затова е пленило Земята. Тогава бяхме в края на коридора и излизах след Тате на балкона.

Не знам какъв е бил градът в старите времена, но сега си е красив. На звездната светлина се вижда съвсем добре — онези неподвижни точици в небето светят доста ярко. (Тате казва, че някога звездите трепкали, но тогава имало въздух.) Ние сме на хълм и блещукащият склон се спуска полегато, а нататък се изравнява в подредени квадрати между улеите, които преди са били улици. Понякога нарязвам така картофеното си пюре, преди да сипя отгоре заливката.

По-високите сгради стърчат от пухкавата равнина, увенчани със заоблени шапки от замръзнал въздух, досущ като качулката на коженото палто на Мама, само че още по-бели. По къщите личат по-тъмните квадрати на прозорците, очертани от бели ивици въздушни кристалчета. Някои здания са разкривени, защото са били усукани зле от трусовете и останалото, когато тъмната звезда пленила Земята.

Тук-там има висулки — вода от първите студени дни и въздух, който се стапял на покривите, стичал се и пак замръзвал. Случва се висулка да улови светлината на звезда и да я прати в очите ти толкова силна, че се чудиш дали звездата не е нахълтала в града. Едно от нещата, за които си помисли Тате, когато му разказах за яркото петънце. Аз също се сетих за това, обаче този път беше друго.

Той опря шлема си в моя, за да си говорим по-лесно, и ме помоли да му посоча прозорците. Сега нямаше светлина нито зад тях, нито другаде. Учудих се, че Тате не ме нахока, задето ми се привижда какво ли не. Дълго оглеждаше околността, след като напълни кофата, и тъкмо когато влизахме, извъртя се рязко, сякаш се мъчеше да изненада някого.

И аз почувствах, че досегашния покой го няма. Нещо се спотайваше там, дебнеше, чакаше, готвеше се.

Вътре Тате ми каза, щом си опряхме шлемовете:

— Синко, ако пак видиш нещо подобно, не казвай на другите. Майка ти е доста изнервена напоследък, длъжни сме да й вдъхваме сигурност, доколкото можем. Някога, след като се роди сестра ти, бях готов да се предам и да умра, но твоята майка ме накара да продължа. Веднъж тя поддържаше цяла седмица огъня сама, защото се разболях. Грижеше се и за мен, и за вас двамата. Знаеш как играем от време на време — сядаме в квадрат насред Гнездото и си подхвърляме топка. Синко, смелостта е като топката. Не можеш да я държиш вечно, трябва да я прехвърлиш на някого. А когато я подхвърлят на теб, трябва да я хванеш и да държиш здраво… и да се надяваш, че ще има на кого да я метнеш, когато се умориш да бъдеш смел.

Като ми поговори така, се почувствах пораснал и добър. Но не престанах напълно да мисля за нещото навън… и колко сериозно се отнесе към това Тате.

Трудно е да прикриеш, че си в такова настроение. Когато се върнахме в Гнездото и свалихме дрехите за излизане, Тате изкара всичко на шега, увери ги, че навън няма нищо, и ме подкачи за прекомерното въображение, но думите му звучаха кухо. Мама и Сестричката също не му повярваха. За малко изглеждаше, че всички ще изтървем топката на смелостта. Трябваше да направим нещо и преди да разбера какво ще сторя, чух се, че моля Тате да ни разкаже за старите времена и как се е случило всичко.