Джак Дан - Армагедони (Антология)

Да знаете, отначало го помислих за млада жена. Ами да, лицето на красива млада жена, цялото грейнало в мрака, загледано в мен от петия етаж на отсрещния блок, значи по тези места точно над дебелия четири етажа пласт замръзнал въздух. Досега не бях виждал жива млада жена, само в старите списания (Сестричката е малка, пък Мама е болнава и вкисната), и така се уплаших, че изтървах кофата. Че кой няма да се стресне, ако знае, че всички на Земята са мъртви, освен Тате, Мама, Сестричката и него?

Не биваше да се изненадвам чак толкова. На всички ни се привиждат разни неща. Мама зърва големи страхотии, като гледам как се опулва в празното пространство, само крещи безкрайно и се сгушва в одеялата, провесени около Гнездото. Тате казва, че било естествено от време на време да реагираме по този начин.

Взех си кофата и когато пак погледнах към отсрещния апартамент, схванах малко по-добре как се чувства Мама, защото си личеше, че изобщо не е млада жена, ами светлинка — мъничка, прокрадваща се от прозорец към прозорец. Сякаш някоя дребна жестока звезда е слязла от небето, останало без въздух, за да провери защо Земята се е откъснала от Слънцето. И може би да издебне някого, за да го тормози и плаши, щом Земята вече няма закрилата на Слънцето.

Казвам ви, като си помислих това и тръпки ме побиха. Стоях си и треперех, едва не ми замръзнаха ходилата, а шлемът ми се покри с толкова скреж отвътре, че вече не можех да виждам светлинната, ако ще и да изскочи от някой прозорец отсреща, за да ме докопа. Накрая ми стигна умът да се прибера вътре.

Скоро минавах опипом през трийсетината стени от одеяла, килими и гумени листове, които Тате е провесил и закрепил, за да забави изсмукването на въздуха от Гнездото. Вече не бях толкова уплашен. Започнах да чувам тиктакането на часовниците в Гнездото и разбрах, че пак навлизам във въздух, защото навън във вакуума няма никакви звуци, разбира се. Но умът ми още потръпваше и се тревожеше, когато се проврях през последните одеяла — Тате ги е облицовал отвътре с алуминиево фолио, за да задържат топлината — и влязох в Гнездото.

Я да ви разкажа за Гнездото. То е ниско и уютно, има място само за нас четиримата и вещите ни. Подът е покрит с дебели вълнени килими. От три страни има одеяла, а в опънатите за таван одеяла Тате си опира главата. Той казва, че сме насред много по-голяма стая, ама аз никога не съм виждал истинските стени и таван.

Покрай едната стена от одеяла има много рафтове с инструменти, книги и други неща, а най-отгоре — цяла редица часовници. Тате все се грижи да са навити. Разправя, че не бивало да забравяме за времето, а можело лесно да ни се случи, като няма слънце и луна.

И на четвъртата стена има одеяла, освен около огнището, а там гори огънят, който не бива да угасва никога. Той ни спасява от замръзване и върши още много работа. Някой от нас трябва да го наблюдава във всеки миг. Между часовниците има будилници и можем да си напомняме с тях. Отначало само Мама се редувала с Тате — спомням си това, когато става трудна за понасяне, — но сега и аз помагам, и Сестричката.

Обаче Тате си остава главен пазител на огъня. Все такъв си го представям — висок мъж, седнал с кръстосани крака, мръщи се напрегнато срещу огъня, набръчканото му лице изглежда златисто от светлината. От време на време внимателно поставя в пламъците още едно парче от голямата купчина въглища до него. Тате ми разказва, че имало пазителки на огъня в много старите времена — нарича ги весталки, — само че тогава навсякъде имало и незамръзнал въздух, и слънце, огънят не им бил много необходим.

И сега седеше така, но припряно стана да вземе кофата и да ме сгълчи, че съм се бавил навън. Още в първия миг забеляза заскрежения ми шлем. От караницата Мама живна и също взе да се заяжда. Тя винаги се опитва да си разтовари психиката, както ми обяснява Тате. Той бързичко я накара да млъкне. И Сестричката вмъкна две-три глупави писукания.

Тате държеше кофата с дебело усукано парче плат. Щом я внесох в Гнездото, наистина се усети колко е студена. Направо ми се струваше, че изсмуква топлината от всичко. Дори пламъците отскочиха от нея, когато Тате я сложи близо до огнището.

Ала тъкмо блещукащото синкаво-бяло нещо в кофата поддържа живота ни. Топи се бавно, изчезва, освежава Гнездото и подхранва огъня. А одеялата го задържат да не се измъква твърде скоро. На Тате му се иска да затвори херметично навсякъде, но не може. Сградата е прекадено разкривена от трусове, пък и трябва да остави димоотвода. В комина обаче има особени приспособления, Тате ти нарича клапи, за да не избяга веднага въздухът и оттам. Понякога той се шегува, че изобщо не проумява как още ни служат и как изобщо работят.