Джак Дан - Армагедони (Антология)

— Сам, ти знаеше ли, че в тази ферма е живял моят дядо? А преди него — баща му. Живели са по старовремски, но са оцелели и добрували. На прапрадядо ми не му е трябвало нищо, произведено от външния свят. Купувал си е от него може би само гвоздеи, пък и тях е можел да си произведе, ако е искал. Всичко, което им е трябвало за ядене или за облекло, са го получавали или от гората, или от земята на тази ферма. Ние вече не го умеем. Забравихме да живеем както едно време и за това на главите ни се стовари Потопа. Стовари се като Божие проклятие, като Божие наказание. Старото време отново се върна, а ние сега сме почти беззащитни, след като вече няма универсален магазин на главната улица. Трябва да заживеем отново по старовремски или ще изчезнем от тази земя и тя няма да ни запомни…

Абнър, изпотил се от собствените си думи, вече бе обърнал просветлен поглед към Брадок, сякаш искаше да привлече и него към своята истина.

— Това обаче е толкова трудно, Сам — продължи. — Ще ни се наложи доста да се потрудим, за да се научим отново да живеем по старовремски. Ще трябва да го усвояваме стъпка по стъпка…

— Някои от тези знания не ни вършеха работа — възрази мрачно Брадок.

— Работата е там, че през миналата година в Тайлърсвил направо удвоиха добивите. Можеш ли да си представиш какво би означавало това за един беден и изгладнял край като нашия?

Брадок го прекъсна, поклати посивялата си глава и повдигна ръка с жест, сякаш управляваше пътното движение.

— Казвам ти, Абнър, че селото няма да приеме тази работа. Длъжен съм да те предупредя, че някои от момчетата са решили даже и да нарушат закона, ако трябва да ти попречат. Пък и, между нас казано, може и аз да реша да им помогна…

Госпожа Крамър се засмя. Дотогава си мируваше и само се усмихваше добродушно, така че внезапният й смях, наподобяващ граченето на врана, изненада всички присъстващи в малкото помещение.

— Ти няма да направиш нищо, Сам — каза тя приветливо. — И останалите няма да си мръднат пръста. Половината област вече е с нас. Почти всички селяни, че и голяма част от градските хора. — Усмихваше се, но очичките й бяха малки и злобни. — А и не забравяй, че и ние знаем къде живееш, Сам Брадок. Знаем и къде живее сестра ти. И къде живее нейното момиче, дето сега е във Фрамингтън.

— Вие какво? Да не би да сте решили да заплашвате служебно лице? — попита Сам, но гласът му бе слаб, а лицето му придоби още по-уморен и измъчен вид. Госпожа Крамър отново се засмя, после настъпи мълчание.

В продължение на един дълъг момент Брадок не помръдна, залепил поглед в пода, но след това се раздвижи, нахлузи енергично шапката си и като показа подчертано пренебрежение към братята, се обърна направо към Рой.

— Ти, синко, не си длъжен да оставаш при тези хора — каза му. — Това, дето ти го казвам, е съгласно закона. Само кажи една думичка, синко, и веднага ще те изведа оттук. Още сега — повтори му с обнадежден поглед. Лицето му беше изпълнено с решимост и той докосна дръжката на пистолета си, сякаш за да окуражи Рой. — Никой не може да ни попречи. Какво ще кажеш?

— Не, благодаря ви — отвърна тихо Рой. — Ще остана.

Тази нощ, докато Абнър продължаваше да кърши ръце и да се моли на глас, полузадрямалият Рой седеше пред огъня, без каквито и да е тревоги, и наблюдаваше как в светлината на пламъците гърчещата се сянка на Абнър подскача по варосаните стени. Знаеше, че слагат нещо във виното, което редовно му даваха, може би скътано от някого успокоително, но то не му бе необходимо. Абнър не престана да го призовава да разкрие сърцето си за Божията благодат, но и това не бе необходимо. Не му бе необходимо нищо. Изпитваше спокойствие и самообладание и се чувстваше някак си откъснат от всичко, което ставаше наоколо. Струваше му се, че наблюдава света през телескоп, обърнат наопаки, като интересът му към малките мятащи се фигурки бе изключително от научно естество. Сякаш гледаше телевизия с изключен звук. Ако ставаше дума за Божията благодат, той я бе усвоил още преди месеци. Още по време на ужасната зима, когато въпреки вледеняващите бури и режещия вятър заедно с всички останали, мокри гърбове и братя, полагаха камъни в основите на една сграда по дванайсет часа на ден и замалко не измряха от глад. Това стана по същото време, когато започнаха да се разнасят слухове за събитията в Тайлърсвил, където действаше филиал на църквата на братята. По същото време, когато Абнър, който дотогава не бе обръщал никакво внимание на родствените връзки помежду им, започна вечер да му разказва как са живеели едно време…