Джак Дан - Армагедони (Антология)

Е, непознатите си тръгнаха, но ще се върнат. Още не е решено как ще потръгне нататък. Може би ще поддържат Гнездото за „училище по оцеляване“, както го нарече единият мъж. Или ние ще тръгнем с първите групи, които ще се опитат да създадат нова колония в урановите мини при Голямото робско езеро или в Конго.

Разбира се, откакто те си тръгнаха, много си мисля за Лос Аламос и другите огромни селища. И копнея да ги видя всичките.

Ако питате мен, Тате иска същото. Взе да се замисля, като гледаше колко живнаха Мама и Сестричката.

— Съвсем различно е, откакто узнахме, че има и други живи хора — обясни ми той. — Майка ти вече не е лишена от надежда. Както и аз впрочем, защото не нося цялото бреме на отговорността за продължаването на човешката раса. А тази отговорност плаши.

Огледах стените от одеяла, огнището, кофите с кипящ въздух, Мама и Сестричката, заспали в топлината и играещата светлина.

— Не е лесно да напуснем Гнездото — казах и малко ми се приплака. — Толкова е малко и сме си само ние четиримата. Плаша се, като си помисля за големи градове и много непознати.

Тате кимна и сложи още едно парче въглища в огъня. После погледна малката купчинка, ухили се ненадейно и сложи още две шепи — както правеше на рождените ни дни или на Коледа.

— Синко, скоро ще ти мине. Лошото беше, че светът се смаляваше непрекъснато, докато остана само Гнездото. Сега ще е хубаво да започнем наново граденето му до истински огромен свят, какъвто си беше поначало.

Май е прав. Как мислите, дали красивата млада жена ще ме чака, докато порасна? Аз я попитах, тя се засмя и ми каза, че имала дъщеря, с която сме почти връстници, а в атомните градове живеели още много деца. Представете си само.

Устойчивостта и неизменността на земята под краката ни е поредното нещо, което според нас се подразбира поначало. И дори ако в умовете ни се мерне мисълта, че тя би могла изведнъж да се надигне, разтресе и разцепи, повечето американци я отхвърлят с пренебрежение и си казват самодоволно, че земетресения има единствено в Калифорния.

Не е вярно. Не само че земетресения може да има навсякъде, далеч извън районите, където те се смятат за най-вероятни, но и геоложките сили са способни да разтърсят Земята в такъв мащаб и с такава ужасяваща мощ, каквито не сме виждали в писаната си история. А навярно и откакто хората са слезли от дърветата. Един излет в изтерзаната скалиста пустош на американския Югозапад обаче стига, за да ни докаже, че раздвижвания на пластовете с невъобразима сила са се случвали в миналото и нищо не пречи да се повторят.

Това е показано елегантно в класическия разказ на следващите страници — един от малкото, създадени от Алън Данциг през кратката му писателска кариера. Даже и този опус е достатъчен, за да му осигури видно място в историята на жанра. Изобщо не е остарял, макар да е написан преди повече от трийсет години, и ни напомня, че е по-добре да не се успокояваме излишно за нещата, които „завинаги си остават все същите“, дори за привидно неизменните като планините, прериите и моретата.

Всички — е, поне всички геолози — познаваха открай време разлома Кайова. И то още преди да има нещо интересно, което да се знае за него. Първото проучване на Колорадо го проследи на север и на юг в тясната долина на рекичката Кайова на трийсетина километра източно от Денвър. На юг продължаваше до река Арканзас. И май дори професионалистите не горяха от желание да узнаят повече. Нямаше даже някое свлачище, за да привлече вниманието на широката общественост към разлома.

Темата оставаше в областта на умозрителните разсъждения, когато към края на 40-те години геолозите правеха догадки за връзката между разломите Кайова и Кончас — разположен по̀ на юг в Ню Мексико и достигащ успоредно на река Пекос чак до Тексас.

Не се появи кой знае какво във вестниците и няколко години по-късно, когато бе изказано предположението, че разломът Ниобрара (горе-долу следващ източната граница на щата Уайоминг) е северното продължение на разлома Кайова. До средата на 60-те години бе установено безспорно, че трите разлома всъщност представляват непрекъсната линия на разцепване в основните скални пластове, която започва почти от канадската граница и стига далеч на юг отвъд линията Ню Мексико — Тексас.

Не че трябва да се чудим на многото време, изминало до установяването на връзката помежду им. Тук-там населението на щатите, през които минаваше разломът, не превишаваше двама души на квадратен километър! А земята беше толкова суха, че изглеждаше немислимо някога да бъде използвана за друго, освен за овцевъдство.