Джак Дан: Армагедони (Антология)

Почти, защото сребърните петна останаха.

Сребърни петна в особено позната схема, частици светлина, скупчени тук и там, събиращи се към една диагонална лента през средата и…

Ахването на Кристи ме накара да си въобразя топлина в ухото, когато тя разпозна това частица от секундата преди мен. Е, разбира се. Тя бе видяла реалния образ много по-неотдавна от мен.

Звездите отслабнаха. Млечният път се превърна само в прашно, мъгляво подобие на себе си.

— Как? Как могат да виждат … — чух гласа на Кристи.

В центъра на звездното поле неочаквано изникна ярка сребърна светлина, заобиколена от по-слабите светлини, някои по-ярки от други, повечето бели, някои цветни, тази тук синя, онази там червена.

Миниатюрни ярки мъниста започнаха да излитат от синята светлина, отклонявани от оранжевия Юпитер и отправящи се към жълтия Сатурн. Някои от тях спираха там, други продължаваха да летят и изчезваха от сцената.

В редица през най-долната част на картината, където тя бе страната, обърната към нас, се появиха плоски почти схематични изображения на космически кораби, съответстващи на всяко миниатюрно мънисто, докато то летеше. Малък „Пионер“. „Вояджъри“. „Касини“ и „Хюйгенс“…

— Питам се, колко отдавна са знаели? — попита Кристи с глас, който не бе по-висок от тих шепот. — Защо са чакали толкова дълго… и защо мен?

Ако те знаеха за „Пионер“, тогава са знаели за нас още когато моят баща е бил малко момче, а моят дядо — млад мъж, отдаващ се на космическите дела, представящ себе си в бъдещето все още млад, силен, жив и щастлив.

Долу, на брега, слънчевата система избледняваше и оставяше зад себе си загатване за звездни полета, после като мигаща светлинка се появи синя Земя, океани, покрити от разкъсани облаци, континенти, очертани в нюанси на охра, трудни за разпознаване, обикаляни от една малка сива Луна.

Почувствах как ръката на Кристи стисна още по-силно рамото ми, знаейки какво предстои.

Там. Астероидът. Ярката виолетова светлина на водородните бомби. Разстилането на фрагментите. Ударите. Червеното зарево на магмата. Разстилащите се кафяви облаци.

Зачудих се за кратко дали те имаха нещо общо със скалата, пресякла нашия път. Не. Просто изплува някаква стара история, блед спомен, останал в главата ми от времето, когато бях дете.

Едно от онези проклети неща, на които учим нашите деца, защото не знаем какво е действителност. Не знаем и не ни интересува.

Някъде в главата ми някакъв лошо захранван генератор на истории доставяше картини на онова, което щеше да последва. Долу, на брега, щеше да се образува картина на чуждоземец с пипала. Нещо, което не беше човек, но бе във възможностите на земната еволюция, щеше приканващо да протегне лапа на бозайник.

Заведи ме при вашия вожд.

Какво си спомнях?

„Благородните хищници“?

Може би.

Долу краят на света избледня, заменен от бял диск, нагънат в концентрични пръстени. Той се въртеше сякаш в триизмерно движение и ни показваше сложни механизми, важни механични подробности, очевидно системи за управление.

— Лещи на Френел — казах аз.

— С това биха могли да виждат през облаците, ако можеха да го построят в действителност — отбеляза Кристи. — Да видят Слънцето, по-големите планети и по-ярките звезди като топлинни петна в тяхното небе. Но…

Инфрачервеният телескоп бе заменен от изображение на Титан, разпознаваемо от топографията на Тера Нурса, Титан, набразден от неговите облаци. Изображението се въртеше, показвайки полукълбото на Восъчното море, носещо взаимосвързани концентрични пръстени, някаква гигантска версия на областта, в която бяхме дошли най-напред тук.

— Интерферометър с дълга линия на развъртане — каза Кристи. — С достатъчно изчисления…

Ако можеха да го построят.

Ядрен синтез?

— По какво различаваш жизнения процес от технологията?

— О — възкликна Кристи. В гласа й прозвуча изненада.

Въображението не изгражда нищо. Нито дори знания за това как да се гради. Не, докато не успееш някак си да го проектираш в реалния свят.

На брега се образува още една картина — някакъв фантастично подробен портрет на космодрум, показващ двата ландера, изправени на техните ракетни площадки. Отгоре, върху билото, мънички сини титанци чакаха на безопасно разстояние, застрашително, подобно на индианци, изправили се над засадата на глупаво строената в дефилето конница.

Една синя сфера се търкулна надолу към малките кораби. Очаквах те да бъдат съборени като кегли пред топката. Тя обаче се спря недалеч от тях. Миниатюрни човечета в скафандри свързаха синя нишка към топката и към корабите. Топката започна да се свива, докато напълно изчезна. Корабите излетяха, изхвърляйки червен пламък, преминаха през гъст черен облак и се стопиха.