Олег Шмельов - Завръщането на резидента

— Как смятахте да се запознаете?

— Това зависеше от моята инициатива. Вие разбирате, при голямата разлика във възрастта не можех да разчитам на нещо такова… Изобщо, трябваше да проявявам изобретателност.

— В името на безкористната дружба?

— Трябваше да ги предразположа към мен, да им стана, така да се каже, духовен наставник. Да почувствуват, че съм им необходим.

— В какво отношение трябваше да ги наставлявате?

— Не искам да се оправдавам, говоря ви напълно откровено, но този човек беше, много, циничен. Той каза, че трябва да търся у хората червейчето, а ако го няма, да се постарая да го създам.

— Как пристъпихте към изпълнение на задачата?

— Отначало ги наблюдавах. Имах свободно време, когато минах в пенсия.

— Какво значи наблюдавахте?

— Често ходех в универмага, където работеше Сухова. Понякога ги придружавах по улиците.

— Те можеха да се усъмнят?

— Какви подозрения може да предизвика един безобиден старец? Освен това те са доста наивни.

— В какво се състоеше планът ви?

— Да се запозная и след това да използувам малките човешки слабости. Нали всеки обича да се облече хубаво, особено младите момичета.

— Правехте им подаръци?

— Да.

— От името на италианския инженер?

Тук за първи път Кутепов не отговори веднага: трябваше му време, за да прецени доколко бяха осведомени хората, водещи разпита. Накрая каза:

— Този италианец се появи случайно. Той донесе колет на Светлана и тогава у мен възникна идеята да използувам съществуващия факт. Подадох идеята, одобриха я и даже я доразвиха. Значи улучил съм, това им хареса, въвеждах психологически експеримент. Но той можеше да се провали от самото начало.

— Защо?

— Попаднах в обектива на приятеля на Сухова, младежа Дмитриев.

— Приятелките видяха ли ви на снимката?

— Да, но не ме познаха. Снимката не е голяма, а аз не съм на фокус. Казах, че те са много наивни. Според мен даже Светлана не забеляза изчезването на снимката и писмото на италианеца.

— Откраднахте ли ги?

— Щом може така да се квалифицира.

— Толкова се страхувахте от тази снимка, че се осмелихте да проникнете в апартамента на Дмитриеви. За да се решите на такъв риск, трябва да има сериозни причини. От миналото ли?

— Не съвсем. Има и отсега. Не бива да оставяш собствения си портрет в ръцете на хора, срещу които замисляш нещо престъпно.

— Значи още от самото начало знаехте, че ще свърши с криминално престъпление?

— Не, не, пази боже! — възкликна Кутепов. — Изобщо не предполагах докъде ще доведе всичко това. Но през месец юни този човек от Москва отново пристигна, аз му изложих всичко подробно — за взаимоотношенията между младежите, малко за характерите им. Казах и за италианеца и че може да се направи комбинация с него — дадох му писмото. Тогава той ме посъветва да се осигуря с някакъв предмет, принадлежащ на Дмитриев.

— Така ли ви казаха, че предметът трябва да бъде за извършване на убийство?

Кутепов замаха с ръце.

— Не, не! Просто с появяването на италианеца възникнаха определени колизии. Нали разбирате, триъгълника… Дмитриев е буен младеж… Ако нещо стане, могат да заподозрат и него…

— Това ваши съображения ли са?

— Аз само описвам ситуацията. Решенията вземаше онзи човек.

— Той така и не си каза името?

— Не. Повече не се видяхме.

— По-нататък самостоятелно ли действувахте?

— Получавах редовно инструкции.

— Кой ви ги изпращаше?

— Това ставаше много просто. Звъняха ми по телефона. Гласът беше винаги един и същ, но кой беше, не зная. Само че не беше онзи. Казваха се няколко цифри и аз знаех какво означават те. Отивах на жп гарата, намирах нужния бокс в камерите за запазване, набирах номера и вземах оставената за мен чанта или куфар. По-често чанта. Обикновено имаше и писмо.

— Шифровано?

— Употребяваше се тайнопис.

— Това ли бяха така наречените колети от Италия?

— Да.

— Колко на брой?

— Три. Но освен колета имаше и един много скъп пръстен.

— За кого?

— Молеха да стане така, че той да попадне у майката на Галина Нестерова. Тя обожава скъпоценностите. И аз уредих това.

— Подарихте ли го?

— Не. Но тя плати за него смешно малко.

— А Пиетро Матинели не праща ли повече колети?

— Щях да зная, ако е изпращал. Сухова не криеше нищо от мен.

— Кажете, кой беше главният обект — Сухова или Нестерова?

— Сега мога да заявя със сигурност: Нестерова, по-точно, баща й.

— Защо сте толкова уверен?