Олег Шмельов - Завръщането на резидента

— Да, да, слушам внимателно.

— Ще вземете ето какво. — Брокман и показа една празна кутия от цигари „Столични“ с откъснат капак. Още от първия ден на пребиваването си у Линда Николаевна той пушеше „Столични“. — В нея, както виждате, няма нищо, но не я слагайте в чантата.

— Добре.

— По-нататък. Ето ви два телефона. — Той показа къс от вестник, на бялото поле на който бяха написани два номера. — Не е нужно да се осланяте на паметта си, затова ги вземете, но в никакъв случай не бива да ги губите. Ще ми ги върнете.

— Не се тревожете.

— Ще отидете на площад „Маяковски“ и ще позвъните на първия телефон. Ще ви се обади мъжки глас. Ще кажете: „Набрах две, девет, едно, четирийсет и три, тринайсет“. Това е вторият телефон, който е написан тук. Ще ви отговорят: „Не, последните цифри са тридесет и едно“. Ако отговорът е друг, ще позвъните още веднъж. Но едва ли ще се наложи. Запомнихте ли?

— Да, да. Продължавайте.

— Трябва да позвъните точно в дванайсет… Е, плюс — минус две минути…

— Ясно.

— По-нататък. Ще се разходите половин час, а след това ще отидете на „Първа Брестка“. Ще минете през изоставеното място и ще хвърлите тази кутия. По-добре към средата. И незабелязано.

— Разбирам.

— След това ще повървите по тази улица. Едва ли някой ще вземе празната кутия без капак, но вие все пак ще проследите… Може вятър да я отнесе, а това не трябва да става.

— Ами ако изведнъж завали? — каза Линда Николаевна. — Ще се намокри.

— Това не е страшно. Слушайте по-нататък. Между дванадесет и половина и един часа на обяд някъде наблизо ще спре кола. С дипломатически номер. Ще излезе мъж с куче. Когато той отиде към запустялото място да се разхожда, изчезвайте оттам и веднага в къщи.

Линда Николаевна имаше чувството, че наблюдава цялата тази сцена някъде отстрани, но тя е съвсем млада, седят двамата в мрачината при защорени прозорци и водят таен разговор и този безстрашен мъжествен красавец изпраща своята вярна помощничка на път, пълен с опасности и коварни капани. Ох, как чакаше тя този възвишен миг!

Но Брокман прозаично продължи:

— Вие се обличате… много… как да кажа… шикозно. — Той имаше пред вид не за годините, но това беше несправедливо. Линда Николаевна се обличаше с вкус; при това знаеше, че изглежда по-млада от своите шестдесет години и съблюдаваше точно мярката, без да отива нито в едната, нито в другата крайност. Защо да се състарява с дрехите?

— Добре, ще облека един старичък костюм — покорно се съгласи тя, но погледна така, като че ли искаше да каже: „Какво значение има как ще съм облечена?“

В събота, на 10 юни, Линда Николаевна пристигна в Москва и направи всичко така, както й бе наредил нейният наемател. Всички описания съвпадаха, освен едно. Тя очакваше да види дипломата с добре гледано голямо куче от рода на дог или доберман-пинчер, а този излезе от колата с такса в ръцете си. Наистина, таксата беше чиста, но когато дипломатът я остави на тротоара, гледката не беше много изискана. Но, от друга страна пък, всичко изглеждаше съвсем естествено — грижлив стопанин разхожда своето куче.

Дипломатът вдигна от земята хвърлената от Линда Николаевна празна цигарена кутия, разходи се с таксата, като я държеше на въженце, из запустялото място около три минути. Линда Николаевна го наблюдаваше отдалеч, докато влезе в колата си, и така наруши дадената й инструкция, но това беше дреболия.

Като се върна в къщи, тя се отчете пред Брокман и, давайки му бележката с телефонните номера, каза:

— Между впрочем аз ги запомних.

— Още по-добре — каза Брокман. — Постарайте, се да не ги забравите, ще ви трябват още.

Измина една седмица и следващата събота Линда Николаевна отново замина за Москва, но не за да остави или вземе някакво послание, а само да позвъни на онзи телефон. Този път имаше известна вариация. Преди тя попита: „Набрах две, девет, едно, четирийсет и три, тринадесет“. Отговори и мъжки глас: „Не, последните цифри са тридесет и едно“. Сега нейните последни цифри на паролата бяха тридесет и едно, а отговорът — тринайсет. По-нататък тя трябваше да каже: „Извинете, моля“ — и да запомни дума по дума какво ще й отговорят.

Тя чу в слушалката вече познатия глас, който след размяна на паролите каза: „Нищо, на всеки се случва“.

Когато Линда Николаевна предаде тези думи на Брокман, той се развесели. Това на свой ред зарадва и нея, тъй като, откакто се беше върнал от град К., нейният обожаван наемател изглеждаше твърде суров и това създаваше неуютна атмосфера в къщи.