Олег Шмельов - Завръщането на резидента

Линда Николаевна му беше дала цяла шепа по две копейки и когато автоматът му глътна три монети още при първата цифра, показвайки „заето“, Брокман тръгна нататък и намери друга телефонна кабина.

Най-напред набра домашния телефон на Николай Николаевич. Никой не отговори. Повтори звъненето — същият резултат.

Следващият беше институтският телефон на Нестеров. Женски глас каза:

— Ало, слушам ви.

— Моля ви, Николай Николаевич?

— Няма го, в отпуск е. Кой го търси?

— По лична работа. Кажете, Николай Николаевич заминал ли е? Или е в града?

— Замина.

— А семейството му?

— На такива въпроси не отговарям. Извинете.

Планът на Брокман предвиждаше това.

Напусна телефонната кабина и се запъти към кафенето, което беше забелязал минавайки — то беше отворено. Брокман закуси добре, за да може до вечерта да не мисли за ядене. Разбира се, в чантата си имаше пакет със студена кокошка, сандвичи и пресни краставички, приготвени му от Линда Николаевна. Брокман винаги отреждаше едно от най-важните места на храната в своя рискован живот.

След като се нахрани добре, можеше да пристъпи към работата.

От главната улица зави по пресечката, след това сви към уличката, водеща към реката, и като преброи три кръстопътя, на четвъртия тръгна надясно — той се придвижваше точно по чертежа, който беше научил наизуст още преди да се качи на „Олимпик“, а също и номера на колата, която се канеше да кара.

Жигулито с номер КИЖ 37–64 трябваше да бъде на площадката пред сградата на тръста „Оргтехстрой“, а тя се намира на улицата, по която вървеше Брокман. Между другото, той по-трудно запомни наименованието на тръста, отколкото номера на колата.

Уличката правеше голям завой и Брокман видя отляво зад невисока желязна ограда с широк вход без врата триетажно сиво здание. Отпред имаше правоъгълна асфалтирана площадка, върху която стояха разноцветни коли. Брокман изброи шест. Синьото жигули с номер 37–64 беше в дъното на площадката. Другите коли не му пречеха да излезе.

Най-напред Брокман влезе през вратата, от двете страни на която имаше масивни черни табели със златни букви „Оргтехстрой“. В хола имаше няколко души, които пушеха до отворения прозорец и разговаряха тихичко. Те не му обърнаха внимание. Като вдъхна от възкиселия въздух на почтеното учреждение, Брокман веднага се върна, приближи се до колата с приготвения ключ в ръка, отвори вратата, сложи чантата си на задната седалка и седна зад кормилото.

Зашари с пръсти под гърба на седалката, намери ключа за мотора и запали колата. Погледна бензина пълен резервоар.

Предното стъкло беше много замърсено. Брокман извади от жабката (тази дума той научи от Михаил Тулев) пълномощно за каране на колата, а след това взе една стара гюдерия и излезе да изтрие стъклото. После намери в колата чистачките и ги сложи. След всичко това изкара колата от площадката на уличката. Той се смяташе за първокласен шофьор. Налагало му се беше да кара най-различни коли (преди тръгването си за тук три дни се учи да кара жигули в Разузнавателния център). Но се придържаше към правилото, че в непознат град всеки зад волана трябва да се чувствува като нов шофьор, строго да спазва правилника за движение по пътищата и главното — да не превишава скоростта.

Брокман тръгна първо към реката, после зави към центъра, слезе до гарата, след това тръгна към пазара, отново в центъра и най-после към дома на академик Нестеров. Без да излиза от колата, той огледа всички входове на къщата и пътищата към нея, след което тръгна за другия край на града.

Като спря до един телефонен автомат, позвъни в, дома на Нестеров. Никой не вдигна слушалката.

Брокман седна зад кормилото, запали цигара и бавно потегли по дългата улица, водеща извън града.

Беше един и половина, слънцето току-що започна да клони на запад и печеше много силно. Брокман реши да потърси сянка и тръгна към края на града.

Улицата го изведе към реката и той видя в далечината висящ мост, по който се движеха хора и коли. Отсрещният бряг бе обрасъл и зад редицата заоблени върхове на дърветата блестяха на слънцето разпръснатите из широкото поле малки езерца.

Брокман се насочи към моста, премина по него и като зави при тясното асфалтирано разклонение, след около пет минути се оказа в една прекрасна гора. Вековните дървета бяха нарядко едно от друго и под тях, върху свежата изумрудена трева, си почиваха хора. Имаше и много деца.

Като мина още по-нататък, Брокман забеляза на полегатия бряг към реката гъст лещак и тук-таме разпънати палатки, а около тях — коли с разтворени врати. На едно място гореше огън и около него, бранейки се от пушека, бяха наклякали жени с бански костюми и бъркаха тенджерата над огъня. Зад храстите играеха волейбол.