Олег Шмельов - Завръщането на резидента

— И в къщи, и на улицата. Навсякъде. Но аз не оставям записки извън института. — Относно записките той не беше съвсем точен, но не придаваше особено значение на това.

— Може и да оставите — каза Павел.

Николай Николаевич се начумери и след като помисли малко, попита:

— Лъжливи?

— Да. Но не бива това да изглежда грубо. Трябва да направите някоя грешка във формулите, която трудно може да се открие. Тя трябва да изглежда естествено. Във всеки случай допустима. Знаете какви грешки понякога има по вестниците, например в нотациите за шах. Гледаш партията — на трийсет и осмия ход завършва, черните се предават пред неизбежен мат. Започваш да я разиграваш на дъската, правиш ходовете внимателно, както е написано в нотацията, а няма никакво матово положение. Оказва се, че на трийсет и петия ход белият кон от еф четири трябва да направи ход на же шест, а не на е шест, както е посочено във вестника. Грешка. Но по принцип конят може да се движи и така, и така. Разбирате ли?

— Майсторът бързо ще намери грешката — скептично забеляза Николай Николаевич.

— Вероятно взех неподходящ пример. Във вашите разработки може да се сгреши по-тънко.

— Това не е толкова лесно, ако е зададено правилно условие.

— Но все пак е възможно?

Николай Николаевич може би вече пресмяташе как може да се направи това. Той гледаше през Павел и като че ли не чу последните му думи.

Като почака малко, Павел повтори:

— Считате ли, че това е възможно?

Николай Николаевич сърдито го погледна.

— Вие можете ли да карате велосипед?

— Въобще да.

— А ако ви предложат да карате като човек, който не може, какво ще направите?

— Не зная. Най-много да падна.

— Ха така. И това ще бъде естествено. Само клоуните падат естествено. Това също е изкуство, както да танцуваш по въже.

— Искате да кажете…

— Аз казвам да се престориш на заблуден, когато знаеш истината, никак не е просто. Да се направи това, което предлагате, може. Но ще трябва време.

— Достатъчно ли е едно денонощие?

— Не зная. Трябва да се постарая.

— Трябва, Николай Николаевич.

— Ако това е всичко, хайде да се договорим как ще ме вземете утре и аз да се заема с работата.

— Това не е всичко, Николай Николаевич. Имате ли в апартамента някакво скрито местенце, тайниче? Ваше лично?

— В бюрото си имам огнеупорно чекмедже. Но това не е никакво тайниче.

— Ще разрешите ли да погледна?

Отидоха в кабинета. Николай Николаевич отвори чекмеджето. Там имаше две ученически тетрадки. Той се закашля в ръката си, като си спомни думите за работните записки. Но Павел се престори, че не се сеща от какво е предизвикано това срамежливо закашляне. На пръстена като че ли не обърна внимание.

— Такива ли тетрадки ползувате винаги? — попита Павел.

— Стар навик.

— Ще бъде по-добре да махнете тези тетрадки оттук.

— Да, разбира се.

— Но това, което ще сложите утре тук, трябва да има гарнитура. Иначе ще бъде неестествено. — Павел се наведе към Николай Николаевич: — Извинете, използувах вашата терминология.

— Ще се намерят в института безобидни чернови.

— Би било добре да ги вземете.

— Ето, виждате ли, отново времето…

— Отивам си, Николай Николаевич, тръгвам — сепна се Павел. — Ще бъда тук утре в три, тоест в петнайсет нула нула.

Изпращайки го до вратата, Николай Николаевич изведнъж си спомни:

— Да, какво исках да ви кажа…

Павел вече беше хванал дръжката на вратата и се обърна.

— Слушам ви, Николай Николаевич.

— Възможно е така да ми се е сторило… Когато говорехте за равнодушните, нали имахте пред вид в широкия смисъл на думата, отколкото във вашия контекст?

Павел беше вече забравил кога и по какъв повод беше говорил за равнодушните, тъй като изтеклият час бе посветен на конкретна работа, твърде важна за него, за да помни някакви странични моменти. Но той видя, че по израза на лицето на домакина, за него не бе страничен момент.

— Какъв беше контекстът? — попита Павел, досещайки се вече какво има пред вид Николай Николаевич, бащата на Галина Нестерова, приятелката на Светлана Сухова.

— Вие ме обвинихте, че не поисках документите ви.

— Това беше от нерви, Николай Николаевич. Когато идвах към вас, много се вълнувах… Обзеха ме разни съмнения… Неувереност… Някак си исках да се самоутвърдя. А човек най-добре се самоутвърждава, като учи на ум и разум другите. Не е ли така?

Павел отново облече всичко в шеговита форма, но и този път Николай Николаевич усети скрит укор към себе си. Той каза: