Олег Шмельов - Завръщането на резидента

Сега Николай Николаевич чувствуваше, че разговаря с човек, който се отнася към своята работа сериозно. Затова сметна за неуместни всякакви заобикалки:

— И така, с какво мога да ви бъда полезен?

— С вас трябва да обсъдим много неща. Разрешете по-накратко!

— Колкото по-кратко, толкова по-добре.

— Все пак в началото ще направя обща декларация — отново усмихвайки се, каза Павел. — Необходимо е да се убедите, че ние действуваме в името на нашите общи интереси.

— Не се съмнявам.

— В такъв случай ще бъда пределно откровен, но ако ви се стори, че нещо премълчавам, моля, не ме съдете.

— Всичко ще разбера, не се безпокойте.

— Зная, че вашата жена и дъщеря заминаха със самолет днес за Крим. Но вие имате и домашна прислужница.

— Вася? Тя е в отпуск. Оля се договори с Вася да идва два пъти в седмицата.

— Желателно е да отмените това. Вие можете ли да й кажете да не идва?

— Мога, разбира се, но тя няма да ме послуша — убедено заяви Николай Николаевич.

— Добре, може би аз ще поговоря с нея. Къде живее?

Николай Николаевич отиде в спалнята, взе тефтерчето на жена си и намери адреса на Василиса Петровна. Павел го преписа и продължи:

— Сега два важни въпроса. Можете ли да заминете от града, Николай Николаевич? Как мислите по този въпрос?

— Не бих искал — призна си Николай Николаевич.

— Мисля, че няма да бъде задълго. Нали не се нуждаете от разни пособия за работата си?

— Освен главата — промърмори Николай Николаевич. — Далече ли трябва да отида?

Като разбра, че с този деликатен въпрос всичко беше наред, Павел се зарадва.

— Тук наблизо, на около петдесет километра. Там има прекрасни условия. Никой няма да ви пречи.

— И кога?

— Още днес. В краен случай — утре. Но по-добре днес.

Николай Николаевич поклати глава.

— Обаче!

— Добре, може и утре. Вие извинете, но това е извънредно необходимо, уверявам ви — разпали се Павел. — Не бихме ви безпокоили толкова настоятелно, ако имахме друга възможност.

— Разбирам. Но аз трябва да се приготвя…

— Не вземайте нищо излишно. Както за кратка командировка.

— Когато прекрачите шестдесетте, нито една командировка няма да ви се види кратка — меланхолично забеляза Николай Николаевич. — Но как да организирам всичко? Какво ще стане с апартамента? Съпругата ми ще ме подложи на най-жестоко заточение. Тук всичко ще потъне в прах…

— Не се безпокойте. Вася след това ще се постарае. Съпругата ви навярно няма скоро да се върне. А апартаментът ще бъде под строг надзор, никой няма да разбие вратата.

— Надявам се. А с какво ще пътувам?

— Ще ви закарат и докарат. И съм сигурен, че няма да бъде задълго. Може би за няколко дни.

— Склонихте ме. И още какво?

Павел въздъхна. Имаше си той такъв безконтролен навик, или по-точно, условен рефлекс, когато пристъпваше към труден въпрос, той напълваше гърдите си с въздух, като че ли ще се гмурне надълбоко. Сега беше именно такъв отговорен момент.

— Кажете, Николай Николаевич, работата, с която сега се занимавате, далече ли е още от завършване, или може да се смята в основата си готова?

— Вие запознат ли сте с физиката, математиката?

— Само в пределите на средното училище.

— Тогава нищо няма да разберете.

— В общи черти — на какъв етап сте?

— На всички изведнъж — Николай Николаевич не обичаше да разсъждава „в общи черти“ даже с колегите, когато ставаше въпрос за неговата работа. Той не смяташе за нужно да смекчава тона, след като съзнаваше безполезността на разговора.

Но Павел беше готов за това. Той обясни:

— На нас е известно, че сте намерили важни решения. Но те са недостатъчни, за да се реши проблемът като цяло. Още много ли ви остава?

— Въпросът е наивен. Даже не е и дилетантски. Не се задълбочавайте в същността на моите анализи. По-добре кажете какво се иска от мен. Започнете от другия край.

На Павел не оставаше нищо друго, освен да признае своята непредпазливост. Нали искаше по-кратко…

— Вие сте прав. Извинете, ще се постарая по-нататък без предисловия, но едно съм длъжен да ви кажа: от вашата работа се интересува едно от чуждите разузнавания. Дотолкова се интересува, че са направили ключ за вашия апартамент.

— И затова ще бъда толкова спокоен за апартамента? — на свой ред се пошегува Николай Николаевич.

— Във всеки случай бравата няма да бъде разбита…

— И какво по-нататък?

— Ние трябва да ги снабдим с материалите, които те искат да получат.

— Тоест?

— Няколко формули, написани с вашата ръка. Нали работите и в къщи?