Олег Шмельов - Завръщането на резидента

Брокман се отдели от групата, която се отправяше към автобуса. Без да губи време, се качи в градския автобус и слезе след пет или шест спирки.

В единадесет без четвърт той влезе в квартирата на Уткин — беше запомнил адреса, съобщен му в Разузнавателния център с радиограма, когато беше последният път във вилата на Монаха.)

— Добър ден — каза Брокман на Натела Георгиевна, която му отвори вратата. — Ако не греша, у вас живее Владимир Уткин.

— Да, да, заповядайте, моля — ласкаво го покани тя. — Вие също се казвате Володя, нали? Чувствувайте се като у дома си, ето неговата стая. Той отиде до пощата, трябвало да се обади на своите.

— Аз имам да уреждам някои работи. Няма ли да ви преча, ако изляза отново?

— Моля ви се — побърза да го успокои Натела Георгиевна. — Ако искате, ще ви дам ключ от външната врата. Имаме резервен.

— Не трябва.

— Е, разполагайте се. — И тя влезе в стаята си.

(Брокман огледа стаята на Уткин, надзърна в шкафа, взе чантата.

Извади от джоба си едно картонче — това беше пропуск за „Олимпик“. Пъхна го в джоба на преметнатото през стола велурено сако на Владимир Уткин.

Прехвърли съдържанието на куфара в чантата. Взе чантата, погледна в коридора и като се убеди, че няма никой, напусна квартирата.

Няколко минути му трябваха, за да намери кола, която пътуваше за Тбилиси.)

В това време поразително приличащият на Брокман турист и Уткин, натоварени с покупки, пристигнаха в дома на Уткин.

Натела Георгиевна им съобщи, че приятелят пристигнал, но веднага изчезнал някъде. Уткин отвърна:

— Всеки има свои грижи.

В стаята той най-напред прерови в джоба на сакото и взе пропуска за кораба, сложи го в джоба на панталона си.

— Снимката на паспорта е твоята — каза туристът.

— Позната история.

Уткин имаше предвид своето прехвърляне в Съветския съюз. Някога той слезе на брега и отстъпи мястото си на Михаил Тулев, върху паспорта, необходим пред митническите власти, беше залепена, снимката на Тулев, който малко приличаше на него.

Поседнаха за малко, запалиха цигари и излязоха. Оставиха всичко и не се сбогуваха с хазяите.

Уткин и туристът се държаха непринудено, особено туристът. По всичко изглежда, той трябваше да остане, щом като в тази ситуация му бяха отредили ролята на Брокман. Дочакаха заедно една голяма компания от екскурзианти, която се приближи до стълбата на „Олимпик“, туристът се присъедини към нея и се качи на борда. Не последваха никакви недоразумения.

В случилото се полковник Марков виждаше собствена грешка. Сподели това с Павел, когато се срещнаха във вилата извън града.

— Като че ли не допуснахме груба грешка — опита се да смекчи извода Павел, но сам не беше убеден в това.

— Бихме могли да предвидим обикновения фокус с този трети — възрази Марков.

Павел упорствуваше:

— А може би не е трети? Може Брокман да не е пристигнал?

При друг случай Марков щеше да пусне хаплива шега, но сега сметна за неуместно.

— Можеш ли да обясниш защо Уткин правеше всичко така демонстративно? Буквално риташе срещу ръжена… Не вдигнахме ли рано наблюдението над неговата квартира?

Павел сви рамене и не отговори.

— Мълчиш? — каза Марков и погледна часовника. — Дали това е трети, или не, ще научим утре сутринта. Едно мога да ти кажа съвсем точно: Много ме беше срам пред Иван Алексеевич. Нашият нов началник е много деликатен с нас, а ние сме достойни до немай-къде…

Споменът за предишния началник — генерал Иван Алексеевич Сергеев, при когото Павел беше постъпил в управлението, който ги беше ръководил толкова години и внезапно умря от инфаркт миналата зима при ненавършени петдесет и седем години, още повече помрачи настроението им. За да се избавят от неприятното чувство, Павел започна да разсъждава на глас:

— Да допуснем, че Уткин и този тип се изперчиха на показ, за да отвлекат вниманието от Брокман. А той от своя страна, разбира се, не си е губил времето…

Марков го гледаше, без да го прекъсва. Павел продължи:

— Ако е така, лошо. Значи Уткин наистина е пътувал до Мария, за да провери себе си. Време е да си подам рапорт по собствено желание. Метна ме Уткин, а аз се похвалих, ето, вижте, всичко мина чисто, Уткин даже не се усъмни нито веднъж.

— Ти не беше сам — напомни Марков.

— Какво да мислим повече? Сега трябва да видим какво ще правим, а да си кажа правото, вече ми се повръща.

— Разкисна се — смъмри го Марков.

— Нали виждате, че всичко отива по дяволите! — не издържа Павел.