Олег Шмельов - Завръщането на резидента

Самолетът на Моис беше превзет от неговото приятелче Боненан и вместо за Конго, го приземиха в Алжир. Не зная кой му беше платил за това, но вероятно сумата беше голяма.

На пети юли ние все пак се впуснахме в действие, независимо че Чомбе не пристигна.

Работата тръгна както става понякога при игра на карти: в началото все хубаво и хубаво, а после все лошо и лошо.

Там, освен нас действуваше и отрядът на полковник Шрам. Именно той вдигна метеж. А ние го поддържахме.

Но нещо в механизма не беше в ред. Не се получаваше никакъв обрат на действията и националната армия ни посрещна както следва. Денар беше ранен, изпратиха го в Родезия, а ние преминахме под командуването на Шрам. Осем дни се бихме в Кисангани, но нищо не можахме да направим.

След това преминахме Букава, два дни водихме бой за града и накрая го превзехме, та ни стана по-леко.

Угоявахме се до октомври, а след това Мобуто започна да настъпва. Ако погребвахме на ден по десет души, това се смяташе за малки загуби. Всичко свърши на втори октомври.

Отново ми потръгна — заедно с трима души от нашия отряд избягахме, въпреки че бях ранен от парче снаряд в рамото. Момчетата извадиха парчето, промиха с джин раната и нищо, отървах се…

Зимата прекарах в Ница. Лекувах се, почивах, ходех до Монако. Слава богу, рулетката не ме привлече, макар че първия път спечелих, заложих на номер седем и топката се спря на него. Пипнах солидна сума, но успях да се преборя, заминах. След това няколко пъти се опитвах да играя, но безуспешно. Проиграх дребна сума и плюх на това удоволствие.

Можех да купя някакви акции или примерно да открия магазин, но нямам доверие на търговците. Мисля си, по-добре париците ми да си седят в банката, процентите ще растат. Но за да не тегля от тях, трябваше да си изкарвам за прехраната.

Срещнах един стар колега от Конго, който се канеше да замине за Португалия, където се търсеха наемни войници. Да си кажа правото, Африка ми беше омръзнала. Ако можех да замина някъде към Южна Америка, щеше да е по-интересно. Но там нищо не ме очакваше. Съгласих се за Португалия.

Там ние, специалистите по Конго, се ценяхме високо. Бил съм и в Мозамбик, и в Ангола, и в Гвинея-Бисау. В Африка ти ме видя със собствените си очи.

Е, това е всичко. Разбъбрих се и аз не зная за какво. Край. Дай да запалим.“

За това, че е работил две години в Центъра, Брокман премълча.

Михаил стана, отиде към прозореца. Вече се беше смрачило, а те не бяха запалили лампата и улицата се виждаше добре от край до край. Михаил видя как мършавият мина покрай хотела — прикрепената „опашка“ към Брокман.

Може би това е пратеник на Алоиз, който броди като хиена, чакайки удобен момент да хване Брокман за гърлото.

— Не се ли поинтересува за презимето на Алоиз? — попита Михаил.

— Ти знаеш истинското му име — напомни Брокман. — Сам казваше, че с Хофман сте били приятели.

Значи Алоиз — това е Гюнтер Хофман. А неговият агент тук — ако стърчащият действително е пратеник на Алоиз — даваше на Михаил нишката.

— Е, какви приятели сме били? — възрази Михаил. — Той ми беше командир. Не съм сигурен, че Хофман ме е запомнил.

— Искаш ли да се срещнеш с него? — усмихна се Брокман. — Ще ти плати добре за моята глава.

Михаил се обърна към него.

— Ти защо цели два часа ми разкриваш душата си, щом допускаш, че ще те продам?

— Няма да ме продадеш. Алоиз няма да те намери.

„Главата ти вече е на мушката, глупако“ — помисли Михаил. Той смътно почувствува, че можеше да извлече полза от възникналата ситуация, но още не знаеше как да направи това.

Изработеното от десетилетия правило не позволяваше на Михаил да направи окончателни изводи върху несигурната основа на единичния случай, още по-малко от първото впечатление.

Той вече откри, че мършавият субект, когото Михаил считаше за „опашка“, следи не него, а Брокман. За да се убеди окончателно в това, трябваше да провери още веднъж една подробност.

След обяд Михаил погледна през прозореца и като забеляза сред пешеходците мършавия, каза на Брокман:

— Ще отида да се поразтъпча малко.

— Купи немски вестници — помоли Брокман.

Днес те не бяха излизали от стаята.

Михаил отиде в своята стая, облече топло палто, сложи вълнената скиорска шапка, която си беше купил тук, в Гщад.

Излезе от хотела, но не тръгна веднага, защото искаше да попадне в очите на „опашката“. Михаил запали цигара и постоя на входа с вид на човек, размисляш дали да се разходи, или да се върне, тъй като времето беше неприятно, влажно, макар че дъждът и снегът бяха престанали да валят още на обяд и небето се беше изчистило.