Олег Шмельов - Завръщането на резидента

— По работа. Но аз сам щях да те навестя.

— По другарски? — усмихна се Брокман.

— Излиза, че си свиня — каза Михаил. — Имаш добра памет, а забрави Гщад?

— Искаш да ти благодаря ли?

— Отдавна да те бяха изяли червеите, но аз не за това. — Михаил щракна със запалката да си запали цигарата, веднъж, два пъти. Искаше да се поуспокои. Откъсна от кутията едно парче, направи си пепелник. И каза: — Помниш ли какво ми разказваше в Гщад, как си изпращал хората на онзи свят?

— Лъжех, фантазирах — злобно отговори Брокман.

— Може да е и така. Но за стареца, когото си ударил в слепоочието с желязото, не е лъжа. Не помниш ли името му?

Брокман не разбираше защо заговори за някакъв старец, когото той беше някога пречукал и отдавна забравил и изобщо не можеше да си спомни името му. А когато Брокман не разбираше нещо, веднага загубваше почва под краката си. Не знаеше какво да каже на този Мишле, който се оказа, че изобщо не е Мишле.

— Ще ти припомня — каза Михаил. — Презимето на стареца беше Тулев, Александър Тулев. Моят баща.

Брокман замълча, премисляйки, и отново клюмна.

— Но това е чиста случайност… аз не съм знаел…

— Животно.

Последната дума Михаил произнесе тихо, като че ли не на Брокман, а на себе си. И той изобщо не очакваше това, което се случи по-нататък.

Брокман изведнъж се повали на кревата, закри лицето с ръце и заплака. Той хлипаше, раменете му трепереха.

Михаил стана и се заразхожда между масата и кревата, като от време на време поглеждаше към Брокман, към потрепващите рамене. Беше развълнуван. Когато такива като Брокман плачат, не е дреболия, не всеки може да ги види. Той не лееше сълзи за това, че са му напомнили за отдавнашно престъпление. Какво е за него някакъв си старец, въпреки че се оказа баща на човека, който му спаси живота? Това е частен случай. Брокман плачеше за целия си извратен, страшен живот. И както тогава, в курортното градче Гщад, Михаил почувствува към него странно, примесено с презрение, състрадание. И както тогава, си помисли, че и той би могъл да изпадне в такова положение, ако съдбата не беше се оказала малко по-милостива към него. Михаил се спря пред кревата. Сега вече Брокман не хлипаше, а само дишаше тежко.

— Не се разкисвай — каза Михаил.

Брокман се обърна и зарови лице във възглавницата.

— Не съм дошъл да си уреждам сметките с теб — каза Михаил. — А по работа.

— Казвай — съвсем спокойно каза Брокман.

— Напразно си мълчал при разпитите.

— Не съм мълчал.

— Но главното не си казал.

— Не зная кое е главното.

— Лъжеш.

— Какво искаш? — Брокман седна. Лицето му беше много изморено.

— Имай пред вид, че ако човек доброволно си признае всичко при следствието, съдът го взема под внимание.

— Какво общо има тук съдът?… Изпратил те е този, който ме разпитваше, нали?

— Да.

— Необходим му е моят тайник, разбирам.

— Не само това.

— Добре. Нека ме извикат.

В присъствието на Павел Синицин Брокман разказа на Марков всичко, което преди премълчаваше, и това, че е предал на дипломата в цигарената кутия филмче със снимки от апартамента на академик Нестеров, от района на село Пашино и схема на местността, където е тайникът.

Към края на неговия дълъг разказ Марков зададе няколко въпроса:

— Това, което донесе Воробьов, там ли трябваше да скриете, или в друг тайник?

— Някъде наблизо. Но в никакъв случай заедно. Аз избрах там подходящо място. На схемата е отбелязано.

— Дипломатът ви потрябва, тъй като се лишихте от радиостанцията?

— Все едно, аз трябваше да предам филма. У мене остана копието.

— Къде е то?

— В къщата на Стачевска. Трябва да ви покажа, сами няма да го намерите. Там е писмото на Сухова.

— Само за това ли ви беше необходим дипломатът?

— Не. Когато радиостанцията изчезна, остана връзка само чрез него. Ако имах радио, нямаше да има никакви картички и телефонни разговори.

— Ако всичко минеше благополучно с Воробьов, какво по-нататък?

— На шести юли Стачевска щеше да позвъни по телефона.

— Дипломатът знаеше, че Воробьов е хванат. Воробьов имаше билет за самолет, групата му замина на пети вечерта.

— Позвъняването беше задължително при всички случаи. Ако не се обади, значи и тя е хваната.

— Значи и вас?

— Моят контролен срок е десети юли.

— Също по телефона?

— Да.

— И после?

— След това ме отписват.

— Виждате ли какво направихте с мълчанието си.

— Виноват.

Марков погледна часовника си — беше девет без четвърт. Започваше да се смрачава.