Олег Шмельов - Завръщането на резидента

Марков отново почувствува, че плановете на Разузнавателния център изглеждаха несолидни, щом за всичко са разчитали на „племенника“.

— Слушайте, Никитин — каза Марков, — отклонявате се от дипломата, аз не ви преча. Но бъдете последователен там, където сте оставили следи. Много неща премълчавате. Племенник, ухажване — това прилича на млечен кисел.

Брокман се усмихна.

— Добре, ще кажа. За племенника е истина, но след това аз и Кутепов трябваше да действуваме по поръчение на чуждестранен разузнавач. Той е италианец, момичетата го познават. И двете са вече замесени…

— Заедно с ключовете са ви предали и писмото на Светлана. Защо?

— Обикновен шантаж. Това никога не е излишно.

— Надявали сте се да получите ръкописите на Нестеров. Ами ако той откажеше?

— Можех да приложа сила.

— Какво значи това?

— Да го ликвидирам.

— Почакайте, това ще го запишем подробно — каза Марков и стана, за да вземе от чекмеджето нова касетка за магнитофона.

После той чу от Брокман това, което беше чул от Кутепов. Всички краища на тази история напълно съвпадаха…

След напълно открития разговор за Нестеров можеше да се очаква от Брокман да бъде искрен и във всичко останало. Но Марков не разчиташе на това и беше прав.

На седмия ден след арестуването на Брокман при поредния разпит Марков най-после се докосна до основната, най-страшна тема за Брокман. Като каза, че за изясняване на някои моменти е необходимо да се върнат на епизода с Воробьов, Марков попита:

— Не допускахте ли, че в тубичката може да има отровно вещество?

— Всичко може да се подозира.

— Питаме ви направо: вие знаехте ли?

— Не.

— Лабораторният анализ показа, че съдържанието на тубичките е съставна част на силно действуващо отровно вещество. Така да се каже, едната половина. Нашите химици знаят приблизително състава на втората половина. Двете половини поотделно са почти абсолютно безвредни и притежават висока инертност. Само като се съединят, стават страшни.

— Не съм химик, но вярвам на всичко това.

— Тубичките ги донесе самият Воробьов. Имаме право да смятаме, че втората половина е у вас.

— Това не можете да ми припишете — решително заяви Брокман. — Не зная за никакви половинки. Нищо от никого не съм получавал, Воробьов не можа да стигне до мен.

Като го остави да се изкаже, Марков продължи:

— Стачевска разказа, че от деветнадесети май, тоест от деня на вашето пристигане при нея, до четвърти юни, значи до пътуването ви при Нестеров, вие нито веднъж не сте се отлъчвали от нейния дом. Това вярно ли е?

— Вярно е.

— Стачевска добави, че някъде между деветнадесети и двадесет и осми май все пак вие през деня сте ходили до някъде и сте отсъствували няколко часа. Това също ли е вярно?

За първи път Брокман не отговори веднага, а след малка пауза:

— Не помня.

— Спомнете си. Тя ви е приготвяла храна. Вие сте взели и сатърче със себе си.

— Не помня — повтори Брокман.

— Но вие помните думите си при задържането ви защо този сатър се оказа у вас?

— Помня ги.

— Повторете ги, моля. Аз съм ги забравил.

— За да закопая това, което Воробьов ще ми донесе. Ако ми донесе.

Той здраво се захвана за думата „ако“.

— А тогава, първия път — за каква цел? Дърва ли да си насечете?

— Друг път не е имало. Не ме подвеждайте, гражданино началник.

Марков никога не позволяваше на чувствата, които изпитваше към противника си, да се покажат наяве. Той си остана спокоен и сега.

— Кой ви научи на това обръщение — гражданино началник?

— Имах добри инструктори.

— Моля да не употребявате този израз. Вашите началници са останали оттатък. А по въпроса за „другия път“ ще поговорим още.

Това беше на 12 юли. Извикан на разпит на 14, Брокман заяви, че няма да дава повече никакви показания, тъй като е казал всичко, което му е известно.

Марков остави Брокман на спокойствие. Той чакаше Михаил Тулев, който трябваше всеки момент да се върне след дълго пребиваване зад граница.

Не тревожен от обикновените викания в кабинета на полковника, Брокман започна да нервничи.

Психолозите и социолозите, които изучават системите на криминалните престъпления, приети в различните страни и по различно време, се разминават в оценките — понякога много силно — на един или друг тип затвори, на установения в тях режим и ефективността на разнообразните методи за превъзпитание на правонарушителите. Но всички изследователи са единодушни по въпроса, отнасящ се до единичните килии. Като го признават за най-тежко наказание и констатират, че не всички го понасят еднакво, специалистите виждат пряката взаимна връзка между нивото на интелекта на затворника и степента на приспособяване към единичния затвор. Колкото по-нисък е интелектът на затворника, толкова е по-бързо разрушителното въздействие върху неговата психика. Свикналият към размисъл ум, задоволяващ се със самоопознаване на духа, несравнимо по-бойко понася пълното отсъствие на контакт с хората.