Олег Шмельов - Завръщането на резидента

В този миг той чу зад гърба си спокоен глас:

— Другаря Воробьов?

Като се обърна, той видя пред себе си Брокман и попита:

— Вие сте Никитин?

Вместо отговор Брокман зададе въпрос:

— Донесохте ли нещо за мен?

Семьонов потупа джоба на преметнатия през ръка шлифер.

— Четири тубички. И още нещо устно. Къде можем да поговорим?

— Да вървим.

Брокман го заведе зад автогарата. Семьонов, който го следваше на две крачки зад него, обърна внимание, че Брокман беше без багаж. В ръката си носеше сгъната като тръба карирана торбичка, която не беше съвсем празна, беше завито нещо в нея.

Като обиколиха сградата, те излязоха на малка пясъчна площадка, обиколена с повехнали млади тополи, които не хвърляха сянка.

— Да ги дам ли? — попита Семьонов.

— Почакай, не тук. Какво искаш да ми кажеш устно?

Семьонов отново потупа по джобовете на шлифера.

— С това трябва много внимателно.

— Добре. Какво още?

— Оттатък се вълнуват — от тебе няма никакви съобщения.

— Кой се вълнува?

— Монаха.

— Така-а-а… Това ли е всичко?

— Казаха, че ти трябва да предадеш нещо.

— Какво?

В интонацията на Брокман имаше двусмислие. Не може да се разбере дали приема разговора за сериозен, или разиграва комедия. Но работата е започната, трябва да се опита продължението.

— Чакат някакви равносметки — каза Семьонов. — За какво става дума, не зная.

Брокман го погледна замислено.

— Така, така… Виж какво, Воробьов, хайде да се повозим извън града.

След около десет минути те пътуваха в прашния, задушен, скърцащ и стенещ автобус по шосето за село Пашино, недалеч от което през май Брокман си беше изкопал тайник под дъба.

Слязоха на същата спирка и закрачиха към гората. Брокман вървеше отзад.

— Още много ли ще вървим?

— Крачи, крачи!

— Аз нямам много време.

— Да вървим нататък — каза Брокман и посочи с ръка Семьонов да върви напред, както досега. Семьонов забеляза, че в ръката му я няма торбичката, вероятно я е изхвърлил по пътя, но ръката му не е празна, нещо стиска в юмрука.

— Ти какво ме конвоираш? — пошегува се Семьонов.

— Давай-давай.

Трябваше да свършва. Нямаше смисъл от продължение. Брокман го водеше в гората не за да сподели секретни работи.

Семьонов даде сигнал на другаря си, а самият той, като замахна рязко с шлифера в лицето на Брокман, за да го заслепи, с една хватка на джудо го повали на земята. Дотичалият другар му помогна да обезоръжат Брокман и да му вържат ръцете.

Както трябваше да се очаква, на разпитите Брокман си призна само онези неща, за които имаше убедителни доказателства. Това ставаше постепенно, от малкото към голямото. При това полковник Марков от самото начало се придържаше към следната тактика: задавайки въпроса, той изхождаше като че ли от това, че разпитваният обезателно ще отрича всичко и след всеки отрицателен отговор той предлагаше съвместно да направят разбор защо отговорът е неверен и в какво се изразява слабата позиция на разпитвания. Подобна система изисква много време и търпение, затова пък не остава място за недомлъвки и неяснота.

Основното в избраната тактика на Марков беше преднамереното самоограничаване: разпитвайки Брокман, той не използуваше за разобличаването му никакви сведения, получени по-рано от Михаил Тулев. Това поставяше двете страни в равни условия и по такъв начин всяко придобито признание беше резултат на открита борба и затова имаше особена доказателствена сила.

Ако кажеха на Марков, че един от мотивите, подбудили го да избере именно този начин на действие, е желанието да покаже сам себе си, че той както преди желае да върви не по линия на най-малкото, а на най-голямото съпротивление и с това ще успокои професионалното си самолюбие, засегнато от батумския епизод — ако някой беше изказал такова мнение, Марков, слагайки ръката на сърцето си, нямаше да го опровергае. Но все пак главният мотив на неговите действия беше съвсем друго, твърде по-важно съображение: предвиждайки поведението на Брокман, той пази фактите, събрани от Михаил Тулев, за последен удар. Нека Брокман се подхранва от илюзията, че на следствието е известен само малък откъс от неговия живот — от 28 май до 5 юли 1972 година. Толкова по-силно ще почувствува той несигурността на своето положение, когато ще изложат целия му живот и когато самият Тулев ще го погледне в очите.

А засега следствието се развиваше по този ред.

Като начало Брокман, заяви, че е изпратен в Съветския съюз с единствена задача — да дочака и посрещне човек на име Воробьов, който трябвало да му предаде нещо, а той, Брокман, това нещо трябва да го скрие на закътано място, например да го закопае в земята. За съдържанието в тубичките той нямал никакво понятие. Дали допуска, че това „нещо“ може да бъде биологическо или химическо средство за война? За това той не се е замислял.