Олег Шмельов - Завръщането на резидента

Линда Николаевна не отговори нищо, спря, обърна се и също така величествено закрачи в обратна посока.

Семьонов, който беше придобил обикновената си увереност, отново почувствува известно притеснение, но вече от друг род. Спокойствието и високомерието на тази възрастна жена бяха така подчертани, че той почувствува раздразнение. Ако беше по-млада, щеше да й избие бързо тази надутост, но от почит към възрастта се наложи да спазва ритуал, който в създалата се ситуация се свеждаше до насилие над здравия смисъл.

Така разсъждаваше Семьонов, докато вървяха до спирката за такси срещу кино „Русия“. За съжаление той не можеше да знае какво става в главата и душата на Линда Николаевна. Заблуждаваше го маската на невъзмутимост, а всъщност под нея изобщо не беше спокойно. И Линда Николаевна не отговаряше на неговите опити да разговарят не само поради високомерието, усвоено от най-добрите берлински образци от 1941–1942 година.

Тя се стараеше да се съвземе от неочакваното объркване.

Макар че при обсъждането с Брокман на това пътуване тя първа допусна именно такъв най-лош за нея вариант и разглеждаше последствията с естествено хладнокръвие, но това беше в нейната къща на четири очи с нейния обожаван квартирант. Едно е да си представиш само собствените действия, а съвсем друго е да действуваш в реална обстановка.

С една дума, Линда Николаевна беше извадена от релсите и се стараеше по-бързо да си върне присъствието на духа. Семьонов търсеше верния тон, за да се освободи по-бързо от напрежението и да се заеме със същността на работата, която го сблъска с тази горделива особа.

На улицата сред потока от хора не беше много удобно да се води поверителен разговор, но все пак някои неща можеха да се кажат.

— Зная разписанието на вашата електричка — миролюбиво каза Семьонов, когато стигнаха до спирката, на която около пет-шест човека чакаха такси.

Линда Николаевна и този път замълча. Семьонов и не чакаше друго.

— Трябва да побързаме за тринадесет и петдесет и осем — каза той напълно благодушно.

Тя мълчеше. Тогава той попита строго:

— В определен ли час ни чакат? Или както дойде?

— Все едно — каза най-после Линда Николаевна и Семьонов разбра, че тя лъже:

— Не е вярно.

— Щом знаете всичко, защо питате?

— Зная много неща, но не всичко. И за вас, и за мен ще бъде по-добре, ако кажете истината.

Вероятно отстрани те изглеждаха като леля и племенник, които обсъждат някакъв семеен въпрос.

— Даже не зная с кого имам честта… — Тя каза това твърде високо, околните можеха да чуят.

Семьонов се наведе към нея.

— Моля, говорете по-тихо. Ще ви покажа документ, само че по-късно.

Той си помисли, че Линда Николаевна, ако пожелае, може да изпадне в истерия тук, на спирката, ще стане публичен скандал и тогава всичко замислено ще отиде по дяволите. Но за щастие тя органически не беше способна на истерия, даже подправена.

Дойде им редът. Двамата седнаха на задната седалка.

— Към Курската гара — каза Семьонов на шофьора.

След това той показа на Линда Николаевна служебната си карта. Стигнаха на гарата в два без десет, мълчаха.

Семьонов си купи билет. (Линда Николаевна каза, че тя има билет, но забрави да каже, че когато тръгна за Москва, заради икономията на време тя беше купила билет и за Воробьов.)

Щом се качиха в електричката, и тя веднага потегли. Вагоните бяха полупразни и те се настаниха в третия отзад напред, до прозореца откъм сенчестата страна, един срещу друг.

— У вас ли ще отидем? — попита Семьонов, възобновявайки прекъснатия разговор.

— Няма какво да правим в къщи, там няма никой.

— Аз говоря сериозно, Линда Николаевна. Струва ми се, че се договорихме с вас.

Сега вече Линда Николаевна беше наистина спокойна. Нещо беше решила твърдо за себе си и не изпитваше колебания. Но и Семьонов придоби подобно настроение, което той наричаше работно.

— Аз също не се шегувам — каза тя.

— Къде трябва да стане срещата?

— На пазара. На автобусната спирка.

— В колко часа?

— От четири до пет.

Линда Николаевна казваше чистата истина и й беше спокойно и добре.

— За да не задавам излишни въпроси, може би ще обясните как ще стане всичко? — каза Семьонов.

— Нищо особено. Ще ви заведа до спирката и ще си отида. А той сам ще ви види и ще дойде.

— И повече никакви пароли?

— Представете си, никакви.

Тя не смяташе да казва за чантата.

— От гарата на какво ще се качим? — поинтересува се той.