Олег Шмельов - Завръщането на резидента

Майор Семьонов поговори с лекаря, който го увери, че тя е готова да дава показания, това няма да навреди на здравето й.

Като покани подполковник Орлов при себе си, Семьонов изпрати кола за Светлана.

Те не знаеха как изглеждаше Светлана до случилото се, но сега видяха висока стройна девойка, може би малко пълничка за годините си. Тя гледаше уверено. Явно физическата травма не беше причинила психическа травма.

Разговорът беше дълъг. Светлана разказваше, Семьонов и Орлов слушаха, от време на време питаха по нещо. Ето основната част от разказа на Светлана:

„Ние с Галя Нестерова с такова нетърпение чакахме пролетта на седемдесет и втора, просто брояхме дните, когато ще се стопли. Имахме много хубави дрехи. Разбира се, можехме да ти носим и през зимата, но едно е да носиш велурен костюм и отгоре зимно палто, а друго е без палто. Имахме и много допълнения към тоалетите — Пиетро ги избираше с вкус и в различни стилове.

Виктор Андреевич три пъти ходи до Италия през зимата и ни надонесе толкова неща, че не знаехме къде да ги денем, къде да ги скрием. Наложи се да включа и нашата Таня Балашова от универмага. Тя живее сама, без родители, при нея можехме да оставим някои вещи и там да се преобличаме. Разбира се, когато трябваше да скрием нещо, наставаше голяма суетня, но какво да се прави? Жалко беше да продаваме вещите. Ние не сме спекулантки.

Все пак майките ни подушиха нещо. Честно да си кажа, моята я лъжех. Тя в началото вярваше, че взимам назаем, а след това взе да се замисля: колко ли дългове съм натрупала? И кой е този добряк да ми дава с хиляди, а кога ще си ги получи, не е известно? В края на краищата съчиних една история със стария поклонник. Предлага ми да се женим. Всички подаръци са от него.

В общи линии с майка ми се оправих, тя е добричка, никога не е била заядлива, а Галината майка е друга. Но се оказа, че ние с Галя напразно сме обвинявали Олга Михайловна, в случая тя се отнесе с голямо разбиране. Мислехме да й обясним за моя поклонник и задграничните подаръци, но щеше да се получи голяма бъркотия, както се изразява Льоша, тоест абсолютно безполезно ще бъде, няма да разбере. А тя всичко прекрасно разбра, когато Галка й разказала моята история.

Да, бях забравила за онзи пръстен. Галка съчинила пред майка си, че родителите на една позната студентка се разболели, трябвало да заминат да се лекуват цяла година, а нямали пари и ето че решили да продадат пръстена. Олга Михайловна не искала да го купи за седемстотин рубли, казала, че ще бъде кражба от нейна страна. Тя много добре разбира скъпоценностите, като истински бижутер. Но не зная защо не й е дошло наум да попита защо тези родители не дадат пръстена в оказион. Изобщо тя е странен човек, могла е да не помисли за това. Изобщо тя казала, че по-честно ще бъде да им предложи поне деветстотин рубли, Галка нямала нищо против, взела деветстотин, дадохме на Виктор Андреевич седемстотин и двеста оставихме за себе си.

По това време ние с Льоша отново се сдружихме, макар че, като ме видеше с чуждестранни дрехи, веднага започваше да ме дразни. А аз не обичам това. На него му беше забавно, можеше да му се прости. И ето че аз го поканих да се позабавляваме, разбира се, с онези пари, а той едва не ми ги хвърли в лицето. И тогава отново се разделихме. Да си кажа правата, и мене, и Галка ни беше срам заради тези две стотачки, само ги мятахме в чантите, и когато ги изхарчихме — забравихме и пръстена, и тези нещастни пари. Мислех си, никого не сме излъгали. Виктор Андреевич сам поиска седемстотин, Олга Михайловна сама даде деветстотин, разликата си поделихме. Няма да ги хвърлим, когато ни ги дават. Може би не съм права, не зная, но тогава не мислех за това. Друго ме занимаваше повече. Ето какво.

Представете си, живее момиче като момиче, не по-лошо от другите. И изведнъж при нея идва красив младеж, чужденец, обяснява й се в любов и на другия ден си заминава. Тя изобщо пет пари не дава за него въпреки красотата му, но той изведнъж започва да й изпраща колети в знак на любов, а в писмата си пише, че просто умира от мъка.

И ето, че и аз малко се влюбих в него. Излиза, че е било заради парцалките и пръстена! Честно си казвам, така си беше, но можете да ми вярвате, че сама се презирах. Понякога се питах: колко ли струвам? А когато можеш да оцениш човека в рубли — не е важно дали в хиляди, или милиони, — това вече не е човек, а някакъв предмет за продан.

На никого не казах за безпокойството си. Сигурна съм, че и Галка мислеше така, но също мълчеше. Понякога ще избухне, ще измърмори нещо неясно, но взимаше наравно с мен от вещите. Няма какво, и двете сме една стока.