Олег Шмельов - Завръщането на резидента

Кратко казано, Михаил беше усетил отзоваването. Особено остра потребност да се върне той почувствува, когато престана да се среща с Карл Брокман. Разбира се, на него никой не му докладва кога и къде изчезна от Центъра Брокман, но това беше напълно ясно.

Твърде много нерви му костваше цялата тази епопея с Брокман, за да може със спокойна душа да си помисли, че е способен да стовари на Съветския съюз хладнокръвния наемен убиец, убиеца на собствения му баща.

Михаил помнеше как Монаха в разговора им миналата година ни в клин, ни в ръкав спомена за Владимир Уткин, че имал сигурна легенда. Ако Уткин затопля мястото за Брокман, ако Брокман използува неговата легенда — тогава всичко е наред: Владимир Гаврилович няма да има затруднение и не ще позволят на Брокман да покаже способността си да убива. Но може да не е така. Себастиян е опитен организатор, знае, че в тяхната работа най-очебийното не е най-надеждно. Нито един от подчинените няма да рискува да се хване на бас, че може да отгатне истинските намерения на Себастиян дори в обикновени и маловажни операции. А тук работата е сериозна. Ако Брокман се остави без надзор — това няма да мине даром.

Михаил направи всичко, което беше по неговите сили и възможности, за да облекчи Марков в откриването на Брокман — даже му изпрати снимки. Но това му съзнание не можеше да сподави и обезболи другото, че присъствието му на мястото на събитията би могло да се окаже решаващо.

Михаил се намираше в такова неуравновесено състояние на духа, когато в неделя, на 21 май, срещна Владимир Уткин, с когото се беше видял за първи и единствен път преди осем години в Одеса, по-точно на одеското летище.

И ето го Уткин, стои на края на шосето, вероятна чака на автостоп, за да отиде до града, откъдето се връщаше Михаил. Значи още не е успял да получи от банката изработеното за осем години, иначе би се снабдил със собствена кола. Михаил с разрешение на Монаха ползуваше неговия стар мерцедес в редките си пътувания. Тази сутрин той отиде в града, за да провери дали няма условния знак, с който му съобщаваха, че за него е получена кореспонденция „оттам“. Знак нямаше и Михаил седеше зад кормилото с такъв вид, какъвто вероятно има нещастният спортист, връщащ се от многодневна хилядакилометрова надпревара, макар че от града до тяхната резиденция според километража са всичко двадесет и седем километра…

Уткин стоеше на шосето близо до отклонението за имението на Центъра. Михаил удари спирачките преди завоя, Уткин гледаше към противоположната страна и се обърна, Михаил веднага го позна — по очите, по носа, по луничките. Не само кола, но и дрехи не си беше купил. Сърцето на Михаил спря да бие: съвсем „пресен“ човек „оттам“, върху обувките си трябва да има още руски прах, а в джоба — останки от цигари. Михаил отлично помнеше как там, на одеското летище, когато си смениха шлиферите с Уткин, му беше оставил кутия „Казбек“. Може Уткин след това да се е пристрастил към цигарите?…

Михаил спря пред разклонението, излезе от колата, извади цигара и запали, гледайки изпод вежди Уткин. Между тях имаше около десет метра. Уткин също го гледаше и като че ли накрая споменът го осени.

Бяха сами на пътя. По това шосе изобщо нямаше оживено движение, а днес е неделя и няма нито една кола.

— Трудно ли е тук? — попита Михаил полугласно.

— Сам ще разбереш — широко усмихвайки се, отговори Уткин.

Това беше фрагмент от разговора им някога в Одеса. Само че онзи път въпроса зададе Уткин, а Михаил му беше отговорил: „Сам ще разбереш. Защо да те плаша отрано, или обратно, да те успокоявам? Скочил си във водата — плавай, иначе ще потънеш…“

Приближиха се, подадоха си ръце.

— Отдавна ли?

— От вчера.

— Радвам се да те видя, Уткин. — Усмивката на Михаил не беше изкуствена.

Той наистина в този момент изпитваше истинска радост. Но все пак вътре тайно му работеше мисълта. Категорично беше забранено на сътрудниците на Центъра да откровеничат между себе си, но всичко може да се случи… Колкото и да е, тук имаше сближаващи обстоятелства.

— Аз също много се радвам — каза Уткин.

— Към града ли?

— Би било добре.

— Днес всичко е затворено — неделя е. Вероятно искаш по магазините да ходиш?

— А, ей така, изобщо… Няма да е лошо да пийнем по едно.

— С удоволствие. Качвай се.

В колата Уткин попита:

— Твоя ли е?

— Не, на Монаха. Взимам я, когато ми трябва. Той има друга, нова.

— Значи с началството си на ти?