Ричард Марчинко - Свирепия III (Зелената група)

Стъпките ни отекваха в тунела. Погледнах зад себе си. Зад нас идваха четирима мъже в черни дрехи. Бяха облечени като скинхеди и пънкове, само дето вместо вездесъщите ботуши, които вдигат шум върху бетона, носеха маратонки или ботуши тип „нинджа“. Двама бяха с къси ножове мачете. Друг държеше стар щик. Четвъртият — палка.

Други двама скинхеди се появиха иззад ъгъла далеч пред нас, като подрънкваха с тежки хромирани вериги за автомобилни гуми.

Извадих сгъваемия си нож „Емерсън“ от колана.

— Мик, имаш ли нещо?

— Не се притеснявай. — Изтегли сгъваема, заредена с пружина палка от джоба на сакото си и я освободи да се отвори с щракане. — Хайде да ги оправим.

В подобни схватки тръгваш с очакване да те наранят. Разбира се, идеята е да нараниш другия повече, отколкото той теб и да го направиш първи. И още нещо: такива епизоди, ако се изпълняват от професионалисти, траят само няколко секунди, при всички случаи са по-кратки от две минути. Всичко е концентрирано и чисто като кристал. Бързо и мръсно.

Помните ли като обяснявах за жестокостта на действията? Ето какво трябваше да се направи и тук.

Затова не чакахме да ни обиколят. Не подредихме каруците в кръг и не размахвахме ръце като онези посерковци-джудисти-каратисти от холивудските филми.

Направихме онова, което всеки воин диверсант може най-добре — нападнахме. Разбира се, отлично знаехме, че жестоката контраатака е единственото приемливо разрешение при засада.

Затова с викове, колкото ни позволяваха дробовете, се завъртяхме и се понесохме към четворката зад нас, а по лицата ни се четеше готовността да убиваме. Аз съборих онзи с палката и пънкарската прическа с рамо и разрязах обратната част на дланта, с която стискаше палката.

Разрязах вени и хрущяли и затова потече доста кръв. Това беше добре, защото, когато хората кървят, са склонни да се разконцентрират.

Всичко стана като по учебник. Задникът погледна надолу към ръката си и изкрещя убийствено, при което ми разкри необходимото място.

Забих ножа хоризонтално във врата му и го извадих малко над адамовата му ябълка, като срязах сънната му артерия и трахеята така, както се коли овца.

Падна, за да не стане никога. Но не преди да облее новото ми сако с кръв.

Този беше първата бройка.

— Надясно! — извика Мик.

Претърколих се. Край мен прелетя едно тяло и се заби по лице в стената. Двама.

Правило първо на все още ненаписания наръчник по улични схватки на Марчинко ще бъде: „Не си губи времето да броиш труповете.“

Но аз бях нарушил правилото. И затова ме изненадаха. Един от бръснатите глави ме заобиколи отляво на борд, замахна и ме удари с веригата за гуми точно под дясната мишница. Стори ми се, че чух пукане на ребра. Заболя ме така, сякаш ме бяха простреляли, мамицата му. Паднах като торба с лайна и изпуснах ножа.

Време беше Дики да върви на майната си.

Замахна отново. Веригата вдигна искри, като удари бетона на сантиметри от главата ми. Ритнах с крак в посока към бръснатоглавия, претърколих се и се опитах да се изправя на крака. Само че ми беше трудно да се вдигна от палубата. Краката ми сякаш бяха от гума и цялата ми дясна страна гореше. Оня отново се нахвърли върху мен. Аз улових веригата, когато тя отскочи от стената, издърпах го върху себе си и го претърколих.

Усуках веригата около главата му, краката ми бяха опрели в кръста му и започнах да дърпам, докато чух изпращяване на кости. Беше мъртъв.

Периферно зрение — оранжева коса. Едно мачете се спусна към главата ми. Наведох се. Пънкарят замахна отново и сряза ръкава на сакото ми. Мамицата му — отпуснах крака, претърколих се и поставих шибания бръснатоглавец, когото тъкмо бях убил, между себе си и мачетето.

Фраааас! Острието се вряза през месото на бедрото му и се заби в костта. Докато онзи се опитваше да освободи оръжието си, аз напълних шепата си с оранжевата му коса, дръпнах го към себе си и фраснах с глава носа му, счупих го много добре, извих главата му и отхапах част от ухото. Това сякаш никак не го забави и затова бръкнах в очите му. Е, това го накара да се разкрещи.

Мик най-после го изскубна от ръцете ми — вдигна го на петдесетина сантиметра от земята и го стовари обратно, напред с главата. Чух как вратът на този задник се пречупи.

С мъка се изправих на крака, опрях гръб към стената, за да се отбранявам, и започнах да размахвам веригата като рокер. Огледах се — само двама от нападателите ни все още си стояха на краката. Тръгнах с куцукане към единия, като размахвах веригата, но той се обърна, избяга и зави на ъгъла към подлеза, който водеше към Пикадили. Другият драсна към Найтсбридж.