Ричард Марчинко - Свирепия III (Зелената група)

Мик въздъхна. Вдигна очи нагоре. Но накрая се съгласи, че за нас залогът е твърде голям и трябва да влезем. Ако се откриеше, че лорд Брукфийлд е чист като белия сняг, то всичко щеше да е много добре — подозренията се прехвърляха върху сър Обри или дори Джеф Лайъндейл. Но ако откриехме, че лордът е виновен, тогава щяхме да знаем как да се оправим с него.

С Мик се разходихме до Лондон и започнахме да разузнаваме из Хампстед. Междувременно наредихме на хората си да започнат обучение по осемнадесетчасов график за концентрирана стрелба и оплячкосване. Взехме оръжия и муниции от оръжейника на Специалните сили — автомати MP-5, черни дрехи „Номекс“, укрепени с кевлар на лактите и коленете (Не ви ли се струва, че след Виетнам не мога да се откача от работа в черни пижами? На мен така ми се струва.), качулки (обикновено ги наричат шапки „Балаклава“), бронирани жилетки, противогази със засекретени радиотелефони, както и кобури с пистолети. Специалните сили предпочитат старомодните „Браунинг Хай пауър“ с единично действие. За нас, американците, Мик предостави пистолети „Глок“ 9-ти калибър. И така, въоръжени и опасни, взехме петдесет хиляди куршума и се заловихме за работа — опреснявахме уменията си, надпреварвахме се с най-добрите стрелци на Специалните сили за чаши най-хубава бира.

Защо всичките тези куршуми? Защо толкова упражнения? Отговорът е прост. Антитероризмът има една-единствена цел — да улучиш лошия първи и да направиш всичко необходимо той (тя, то) да не може да стане повече. Трябва да можеш да стреляш, без да се замисляш. Просто от рефлекс. Затова е цялото това обучение с оръжието.

Вижте, за един стрелец от „Зелената група“ най-трудната работа е да стигне до целта. Лесната работа е да убиеш кучия син. Помните ли, като ви казах, че тактиката на стрелбата в стресова ситуация е умение, което се забравя за броени дни? Окей, ето сега останалата част на уравнението. Представете си, че натискате спусъка и уцелвате мишената си с два куршума — при обучението това е карта с размери пет на осем сантиметра. В реалния живот тя е въоръжено и опасно танго — след като вие (моля, изберете едно от следните неща):

• сте бъхтили да преплувате две мили, а температурата на водата е под десет градуса;

• през последните два часа сте направили бъбреците си на желе от ударите в борда на малка лодка в открития океан сред триметрови вълни, после сте се изкатерили по хлъзгавата и люлееща се стълба на борда на кораб, точно както направихме в „Червената клетка“;

• след свободно падане от три хиляди метра сте доплавали с парашут, без кислород и сте се отклонили на тринадесет мили от точката, в която сте скочили от самолета.

Искам да кажа, че вече сте се натоварили физически повече, отколкото 99,99% от населението на земята някога би се напрегнало, и едва сега (сега!) имате възможност да спрете, да бъдете спокоен и намахан и първо да застреляте лошия, а после да спасите заложника.

Във филмите изглежда лесно. Разбира се, във филмите не точно Арнолд Шварценегер, Чарли Шийн или пък Силвестър Сталоун скачат от самолета, не изплуват от водата и не се спускат бързо по въже. Това го прави каскадьор (вероятно бивш тюлен).

А и в реалния живот не става така. Ти си толкова напрегнат, толкова изстискан от свободното падане/плуване/возене в лодка/катерене/спускане по въже, че си абсолютно готов да шибаш майката на първото шибано нещо, което се изправи пред шибания ти поглед. Ясен ли съм сега до болка от шибане чрез ироничното повторение на думата шибане?

В реалния живот за тюлените убиването е начин за емоционално и физическо освобождаване — то е награда за това, че е оцелял през изпитанията на достигането до целта. Всъщност в такива моменти ти се иска единствено да свършиш с шибаната работа — казвам ви го като човек, който го е правил. Иска ти се да убиеш онези копелета и всичко да свърши, за да можеш да идеш някъде, където има студена бира и топло задниче, и да се освободиш.

Питали ли сте се някога защо тюлените тренират така усилено? Мислили ли сте за смисъла на Адската седмица в групите за обучение на диверсанти, когато малките тюленчета — десетте или по-малко процента, които оцеляват през тази седмица — се каляват от невероятната болка, страдания и напрежения? Отговорът е, че тогава те за първи път разбират какво ще бъде, когато ги повикат — може и само един път в живота им — да убият някого или да изпълнят мисията си, независимо колко са изморени, измръзнали, мокри, изтощени, наранени и уплашени до шибана смърт.