Ричард Марчинко - Свирепия III (Зелената група)

Вървяхме двадесетина метра, без да разговаряме.

— Ето защо искам да видя какво има вътре — отговорих. — Може да излезе какво ли не.

— Умник. — Бяхме обиколили площада веднъж и половина. Мик ме насочи към Бъркли стрийт. — Ще се разходя с теб до клуба на Специалните сили.

— Ти къде живееш?

Намигна ми сластно.

— В „Белгрейвия“. С една приятелка.

Нападнаха ни в приличащия на лабиринт подлез под ъгъла на Хайд парк. Вероятно в Лондон има дузина такива подлези. Този — един от най-големите — е почти една трета миля от единия до другия край. В него има над дванадесет входа и осигурява път на пешеходците под безкрайния автомобилен поток по трите най-натоварени улици на Лондон — Гроувнър скуеър, Пикадили и Парк лейн, където се сливат в едно при ъгъла на Хайд парк.

През деня в лабиринта от бетонни тунели, облицовани с плочки, свирят улични музиканти с китарите си. Тълпи от хора се блъскат, за да минат. Късно вечер тунелите стават призрачно, злокобно тихи. Шумът от автомобилния поток изчезва, когато си на шест метра под земята. Но все пак се чува ехо от стъпките. Гласовете се носят надалеч.

Бяхме слезли по стълбите от Пикадили до хотел „Интерконтинентал“ от другата страна на арката на Уелингтън 70 70 Първи херцог на Уелингтън — титлата на Артър Уесли (1769–1852 г.) — британски воин и държавник, премиер-министър, разбил Наполеон при Ватерло през 1815 г. — Б.пр. , когато разбрахме, че не сме сами. Точно в такива моменти антените се вдигат. Не беше нужно да предупреждавам Мик. И неговото тяло, както моето, беше променило стойката си. Промяната бе незабележима, но я имаше. Внезапно и духом, и телом бяхме станали агресивни. Излъчвахме смърт.

Добре, добре, любезни читателю. Знам, че ще ме обвините в псевдомъжкарски психобръщолевици. Е, както казваше Ев Барет, „слушай и се учи, момченце, защото пак ще срещнеш този материал“.

Разказ: като младеж великият японски воин и майстор на сабята Миамото Мусаши посетил един манастир, където преподавали някакъв боен метод. Вместо да го посрещнат с добре дошъл, при влизането си Мусаши се натъкнал на враждебно отношение. Накрая един от най-добрите ученици на школата го предизвикал на бой. Мусаши го убил с един-единствен удар на дървена сабя.

Защо се е случило това? Един стар монах завел Мусаши настрани и му обяснил защо присъствието му предизвикало тази отрицателна реакция. „Трябва да се научиш да излъчваш качества, различни от гняв и кръвожадност — казал свещеникът на младия амбициозен воин. — В момента от теб лъха жестокост, която кара другите да те предизвикват. Но ще има моменти, когато не желаеш да предизвикваш никого, когато ще ти се иска да се маскираш, да минеш незабелязан.“

Мусаши мислил дълго над съвета на стария свещеник — и го възприел. Накрая разбрал, че пътят на воина е по-сложен, отколкото си е въобразявал. Разбрал, че човек може да изгради около себе си едно неосезаемо и все пак очевидно излъчване. Човек може да не излъчва агресивност, но може да излъчва и смърт.

Тук става дума не за онова кръчмарско перчене, което толкова често се среща — напереното, сополиво самохвалство, което много хора погрешно считат за мъжественост. Не, това е различно. То няма нищо общо с комбинацията от тестостерон и алкохол.

То е свързано с воинското поведение, със способността по всяко време да контролираш излъчването си и обкръжението си. Толкова много неща в боя са неконтролируеми — времето, шансът, мистър Мърфи — и воините трябва да се стараят максимално да въздействат на ситуацията. Човек сам определя начина, по който го възприемат.

Понеже бяхме излезли на разходка след вечеря, аз и Мик излъчвахме неутралност — двама белокожи, които се разхождат и разговарят. Езикът на телата ни не издаваше с нищо кои сме или какво правим. Нямаше никакви агресивни стойки или застрашителни погледи. Хората не преминаваха на другата страна на улицата, за да ни избягват. Една стара жена, излязла да разходи териера си, ни се беше усмихнала, когато се разминахме с нея.

Сега всичко се беше променило. Погледнах Мик. Сега всичко в него говореше за хаос, смърт, зло и бедствия. Тялото му сякаш казваше: „Не се будалкай с мен!“

Стигнахме до една пресечка в лабиринта. Британците, Бог да ги благослови, бяха построили тези неща добре. Имаше огледала на всяка пресечка и човек можеше да види дали не го чака някой тип с палка. Видяхме, че е чисто, и завихме зад ъгъла. Сега се намирахме в най-дълбоката част на подлеза — правият коридор, дълъг стотина метра, преминаваше под Найтсбридж.