Ричард Марчинко: Свирепия III (Зелената група)

Седеше мълчаливо в левия ъгъл на задната седалка, когато завихме около Рийджънтс парк, минахме покрай Суис котидж и Финчли роуд, качихме се по авеню „Фитиджон“ и тръгнахме по тясна уличка до Хампстед Хай стрийт, където спряхме пред полицейския участък на пресечка и половина от къщата на Брукфийлд. С приведени рамене бяхме минали заедно покрай полицейската бариера, която спираше телевизионните камери и любопитните зяпачи, за да отидем към вилата, в която бях влязъл с взлом само преди няколко седмици.

Е, имаше основание да се безпокои. Той беше дал на лорд Брукфийлд свръхсекретно разрешително и му беше позволил да влезе в правителството на нейно величество. Ако питате мен, падаше му се така да се развият нещата.

Там, откъдето идвам, общоприетата практика е всеки да си заслужи разрешителното. Не го получаваш просто защото имаш титла пред името си или защото по една случайност си завършил в определено училище. Тази система на връзките е прецаквала британците и преди.

Искате пример? Добре. Какво ще кажете за Ким Филби? Харолд Филби, по прякор Ким, синът на известен английски изследовател, е идеален пример за това как британската система на старите приятели се обърква. Богатият алкохолизиран пелтек Филби беше един от най-големите шпиони, излезли от Кеймбридж, както и няколко негови приятели.

Работил с американците по време на Втората световна война, като се издигнал до най-високо ниво на Британската разузнавателна служба. През 1951 г. бил принуден да напусне разузнаването заради подозрения в двоен шпионаж. Въпреки това много хора в правителството все още го приемали и работели с него — до деня през януари 1963 г., когато изчезнал от Бейрут, избягал при руснаците и се появил в Москва като полковник от КГБ с многобройни отличия. Не само Филби е бил мръсен, но и трима от момчетата, с които е учил в Кеймбридж — колегите звезди от Разузнавателната служба Доналд Маклийн, Гай Бърджис и Антъни Блънт също се оказали агенти на КГБ.

Отидохме до дневната на първия етаж с пищно изрисувания таван и килимите от Обюсон. Брукфийлд ни чакаше. Беше в карирана риза с двойни маншети на ръкавите, раирана вратовръзка от плетена коприна, сив панталон от фланелен плат и сако за езда от дебел туид. Обувките му с шити бомбета бяха от кафяв велур. Изглеждаше като в истинска реклама на модна къща „Бърбери“.

Стоеше мълчаливо, облегнал ръка на лавицата на богато инкрустирания със седеф сирийски скрин.

— Много се радвам, че успяхте да дойдете — каза с равен глас. Посочи един раиран диван срещу себе си.

— Моля, седнете.

Сър Обри и аз се сплескахме един до друг, като двойка засрамени седмокласници преди първия си танц. Тод зае позиция точно зад мен. Присъствието му накара четината на врата ми да настръхне. Станах.

— Ако нямате нищо против — казах, — бих предпочел да стоя прав.

Брукфийлд ме погледна с пронизващите си зелени очи.

— Нямам нищо против.

Настъпи тишина. Чувах тракането на будилник някъде в къщата. Брукфийлд отвори една от вратите на скрина и извади маслиненозелена кутия — точно като онези, които бях извадил от склада за радиоактивни отпадъци в „Numero Douze“ до Ница. Кутията беше запечатана. Но около външната страна на дъното бе увит гъвкав лентов заряд. През оловната му обвивка беше вкаран електронен взривател с размерите на молив.

Сега установих, че кабелите от детонаторната капачка влизаха в сакото на Брукфийлд. Погледнах по-отблизо. Държеше автономния детонатор в дясната си ръка.

Пред нас се намираше живо, дишащо експлозивно устройство. Нямах абсолютно никакъв шанс да успея да стигна до Брукфийлд, преди да взриви заряда и да изхвърли смъртоносния антракс над северната част на Лондон.

Самодоволната физиономия на Брукфийлд подсказваше, че знае, че се досещам какво е постигнал.

— Трябва да приемете факта, че съм готов да умра — каза той вместо обяснение. — Казах ви, полковник, че за джихад вече са се пожертвали два милиона мъченици.

— Да — отговорих, — и може да изиска живота на още два милиона.

— Точно така. Знаете ли, аз съм абсолютно сериозен. Абсолютно посветен съм на каузата си.

— Да, разбирам това.

Замълчах. Осъзнавах, че той определяше как ще протече срещата ни и сър Обри му позволяваше да го прави. Така лорд Брукфийлд командваше, а това не беше в мой интерес. Време беше да раздвижа нещата, а да не говорим за това, че трябваше да се захващам за работа.

— Е, лорд Брукфийлд, защо ни повикахте?