Ричард Марчинко: Свирепия III (Зелената група)

Монокълът му висеше като център на мишена върху гърдите му. Държеше клетъчен телефон. Изражението му беше кисело — сякаш е изял един килограм лимони.

Направи гримаса и ми подаде телефона.

— Има обаждане за вас — каза мрачно вместо обяснение.

Натиснах бутона и поставих телефона на ухото си.

— Марчинко слуша.

— Вие сте един непрекъснато натрапващ се неприятен човек — каза гласът от другия край с толкова правилно оксфордско наречие, че човек се замайваше. — Време е да прекратим тази игра. Очаквам ви заедно със сър Обри. Моля, елате сами и невъоръжени — или над цял Лондон ще се разнесе антракс.

Когато ви бъде отправена такава изключителна покана, единственият възможен отговор е положителният.

— Това звучи добре. Вие от дом „Брукфийлд“ ли се обаждате?

След като не отговори, продължих:

— Ще бъда там след половин час. Но имаш ли нещо против първо да се измия, стари приятелю? Малко съм, ъъ, вмирисан в момента — навярно съм пролял доста от кръвта на твоите хора и ме е опръскала.

— Нямам нищо против — отговори „Наричай ме Ишмаел“ през идеалните си стиснати зъби. — Смятам, че мога да вместя половин час в графика си.

Говореше като типичен англичанин.

Изобщо не ми пукаше на… досещате се на коя работа, какво смята той.

— Честно казано, лорд Брукфийлд, смятам, че графикът ви ще се обърка съвсем. Но не се притеснявайте, ще дойда веднага, щом мога.

Тод Стюарт ни посрещна на вратата. Дългата му коса беше прихваната с широка лента от шотландско каре. Съобщи ни, че лордът ни очаква в дневната на първия етаж. Но най-напред трябваше да изпълним някои формалности.

Бързо прекара ръце по ушития по поръчка костюм на сър Обри. След като не намери нищо, насочи вниманието си към мен.

Бях спазил обещанието си да се изкъпя и да се преоблека — дрехите взех от куфара от вила „Свирепия“, който оставих на съхранение в гардеробната на хотел „Мариът“ още преди всички тези събития. Носех обувките, с които участвах в нападението над терористите. Но дрехите се различаваха: изгладени дънки, тениска с яка и емблема на „ТЮЛЕН-група 6“ върху левия джоб, както и спортно фирмено яке на „Хеклер и Кох“ на гърба с огромна рисунка на стрелци от немските антитерористични групи GSG-9, които разкъсват с куршумите си някакви неприятни на вид фундаменталистки ислямски танга.

Джинсите се придържаха от широк, богато украсен кафяв колан за пистолетен кобур, закопчан с десетсантиметровата тока от чисто сребро, която бях получил като подарък при раздялата ми с хората си, когато напусках, за да създам „Червената клетка“ — оригиналът на тази тока се намираше в музея на диверсионните водолазни части и тюлените. Имаше размерите на трофейна тока за родео: огромен овал от ковано сребро, върху който беше гравиран „Будвайзер“ 150 150 Шеговито наименование на значка с тризъбец, която тюлените носят на униформите си. „Будвайзер“ е марка бира. — Б.пр. върху римската цифра VI.

Тод започна отгоре. Опипа яката на ризата ми и измъкна бръснача, залепен с тиксо за врата ми.

— Лошо — сгълча ме той.

После започна да ме опипва отстрани.

— Гъделичкаш ме, приятел — казах.

— Не ти минава номерът, приятел.

Продължи, като пръстите му обикаляха върху гръдния ми кош — напред-назад, назад-напред. Измъкна химикалката „Монблан“ от джоба на гърдите ми, отвори я и видя спусъковия механизъм за изстрелване на единствения куршум калибър 5,58 мм. Изцъка с език и я пусна в джоба на сакото си.

Прокара ръце около кръста ми, бръкна под дънките и извади сгъваемия ми боен нож „Емерсън CQC6“ от дясната страна и го пъхна под колана си.

— Това няма да ти трябва повече.

Продължи в южна посока. Обърна джобовете ми навън, потупа джобовете на задника ми, за да провери дали са празни. Прегледа портфейла ми. Плъзна длани по шевовете на дънките ми и обиколи горния край на обувките ми (измъквайки ножа „Гербер“ от дясната и ножа „Мед дог фрийкуънт флайър“ от лявата), след което тръгна нагоре по вътрешната страна на краката ми, стигна до чатала, стисна ръка и ме потупа.

Закашлях се.

Остана доволен и отстъпи, за да се наслади на работата си.

— Чист си — произнесе се той.

— И мек като бебешко дупе — добавих.

Това не предизвика дори сянка от усмивка на лицето му. Тод посочи нагоре по стълбите.

— Насам — каза той и ни поведе.

Истински навъсен шотландец — нямаше никакво чувство за хумор.

Всъщност чувство за хумор нямаше и сър Обри. Мрачният образ на Човека с монокъла не се беше променил изобщо от момента, когато се бяхме качили в неговото „Бентли“ 151 151 Скъпи автомобили, произвеждани от „Ролс-ройс“. — Б.пр. за дългия път до Хампстед, придружени от квартет полицаи на мотоциклети, както и двама телохранители от Специалните сили.