Ричард Марчинко - Свирепия III (Зелената група)

Предшествениците на „Форте“, познати като „Индиго“, „Байман“ и „Лакрос“, най-напред бяха изстреляни от Националната разузнавателна служба, или НРС, през 1983 г. Първото поколение спътници имаха камери и прости сензори, което беше достатъчно, за да осигури на Запада превъзходство по време на Студената война, но бяха с цели поколения по-назад от модерните възможности за предаване на миниатюрни изображения. Второто поколение добави компютърно обработване на изображенията. След „Индиго“ и „Байман“ се появиха „Лакрос“, които още се използват от НРС. Те имат радарна и инфрачервена система за обработване на изображения, както и лазерна система за откриване и съпровождане на цели. Най-новите системи, използвани преди войната в Персийския залив, бяха оборудвани със сензори за химически и бактериологически бойни вещества. Разрешителната им способност беше 0,23 метра. Това означава, че от пътя си в орбита на разстояние 250 километра разпознават неща с размери двадесет сантиметра. С помощта на съществуващото увеличително компютърно оборудване може буквално да се прочете регистрационен номер от 250 километра в Космоса.

Една интересна история около имената на тези спътници — отначало всички те бяха разработени под административното наименование „Байман“. Когато името беше компрометирано от шпионския кръг на Уокър, станаха известни под името „Индиго“. А когато Джонатан Полард издаде технологията им и ултрасекретната парола на израелците, спътниците станаха „Лакрос“. През 1992 г. се появи ново име: „Форте“. Кой знае как ще ги нарекат сега, след като знаете за тях.

Причината за промяната на името беше свързаното с новото поколение техника нарастване на възможностите за събиране на разузнавателни данни. „Форте“ притежават всички способности на „Лакрос“, което означава, че могат да възпроизвеждат фотографски изображения (понастоящем разрешителната им способност е 0,15 метра), а също и да използват радар и инфрачервени лъчи, за да проникват през гъсти облаци. Но приликите свършват тук. Спътниците „Форте“ притежават изключително усъвършенствани възможности за откриване на ядрени оръжия. Версията, която дадохме на британците, използва силно усъвършенстван сензор — официалното му обозначение е DS21 многоспектрален топлинен сензор за обработка на изображения. Той може да открива всичко — от химическите утайки, изпуснати по време на процеса на обработване на плутоний, до характерния топлинен сигнал на ядрените оръжия, готови за изстрелване. Сензорите на тези спътници отчитат и топлинните колебания на охладителните кули на реакторите, а дори и характерното увреждане на растителността около обекти, в които се съхраняват радиоактивни отпадъци от материали за въоръжение.

Мик отговори на молбата ми с едно искрено „Да ти го начукам“. Обаче знаех, че ще си пръсне задника, но ще убеди компютърните плъхове да ни помогнат. Всъщност това не е кой знае каква работа — отклонение от около двеста километра от курса на спътника щеше да ни устрои.

През това време бяхме оставени насаме — „Бог дава, но в кошара не вкарва“. Затова вкарахме в раниците си колкото можахме повече от нещата, които Дик Камбъл донесе от Дара, отново проверихме парашутите, заредихме пълнители в оръжията си, нагласихме по десет ръчни гранати на човек (пет осколочни, две заслепяващи с бял фосфор и три зашеметяващи) и си поделихме десет килограма пластични експлозиви „Семтекс“, двадесет детонатора M-60, десет взривателя с часовников механизъм и още двадесет запалки. Не исках, ако някой от нас не стигне до целта, да бъдем лишени от огнева мощ.

Икбал закъсня. Кучият син трябваше да ме закара до пазара за злато, където исках да обменя двадесет хиляди лири за златни монети. Защото е по-лесно да търгуваш със злато, отколкото да поискаш от някой терорист, размахващ автомат „Калашников“, да ти развали банкнота от петдесет лири. Изоставах с час и половина от графика си, което беше неприемливо дори и за Карачи, където да цепиш секундата, означава да не закъсняваш повече от десет минути. Е, майната му, сам щях да ида.

Пъхнах се в един „Ландровер“. Томи се метна в купето.

— Накъде, шкипере?

Казах му.

— Страхотно. Ще дойда да се повозя.

Махнах на часовия до вратата на вилата. Той повдигна бариерата и излязохме на улицата. Завихме наляво, проправихме си път през улиците и тръгнахме на югоизток към пазара на златарите на северния бряг на реката. Чух в далечината звук от взривен автомобил. Това беше нормално — в Карачи гръмваха поне по един на ден. Така се създаваше работа на полицията и паркирането се превръщаше в игра. Да, игра. Руска рулетка. Избухна и втора бомба. Беше по-голяма и се намираше по-близо — усетихме взривната вълна. Намерих уличка близо до пазара и паркирах колата. Изминахме пеша последните петстотин метра, свършихме си работата с немного пазарлъци и се отправихме към дома. По пътя чухме още две бомби. По звуците съдех, че вероятно избухват в южните части — колонията Фейсал или Садап. Полицаите щяха да имат доста работа. Болниците — също.