Ричард Марчинко - Свирепия III (Зелената група)

— Проговори, шефе — обясни Хауи. — И ни каза всичко, което знаеше. Всичко.

А след като приключили с него? Е, ВШ — Въпросният Шофьор — ще бъде вписан в иракските книги на безследно изчезналите при изпълнение на дълга си. Напуснал беше консулството преди шестнадесет часа. Нямаше никога да се върне.

Смятате, че е малко прекалено, а? Отмъкваш някого, караш го да проговори, а после го очистваш. Но фактите показват, че това се прави често по време на война. Ние го правехме на виетконгците във Виетнам, а и те го правеха на нас. Има стотици, може ми хиляди безследно изчезнали по време на бой, за които не се знае къде са погребани. Мистър Виктор Чарли ги отвличаше от скривалищата или колибките, или палатките. Измъчваше ги. Разпитваше ги. След това ги убиваше.

Ето така е на война. О, не говорехме много за тези неща, и сега не говорим. Няма да е модерно, приятно или учтиво. А ние, американците, по принцип имаме начело хора, които по някаква причина искат да обявяват модерни, приятни и учтиви войни.

Искате пример? Добре. Какво ще кажете за Уорън Кристофър, който беше заместник държавен секретар, когато по време на спасителната мисия през 1980 г. поиска от командира на „Делта Форс“ Чарли Бекуит да прострелва иранските терористи, които държаха американските заложници в Техеран, в рамото, за да не им причини голяма болка?

Това е същият Уорън Кристофър, който ръководеше Държавния департамент през 1993 г., когато нашите момчета бяха премазани в Сомалия, защото правилата за влизане в бой, изготвени от Кристофър и хората му, както и от умниците в Белия дом, не позволяваха никакво ритане на задници и раздаване на наказания, за да не пострадат „невинни“ сомалийци.

Хмм. Не забелязвате ли повторение?

Е, хора, нещата са по-различни. Независимо какво си мислят раираните костюми по света като Уорън Кристофър, войната, както някога е казал генерал Уилям Текумсе Шърман 131 131 Уилям Шърман (1820–1891) — командващ войските на Севера по време на Гражданската война в САЩ, командващ Американската армия от 1869 г. — Б.пр. , е ад.

Не вярвате? Ако обичате, припомнете си снимките на морските пехотинци при язовира „Чосан“ в Корея. Или дългите цял километър погледи на редниците във Виетнам. Или пък абсолютния, чист ужас на лицето на Майк Дюрант, чийто хеликоптер „Блекхоук“ беше свален в Могадишу. Е, Дюрант е бил добре обучен. Казали са му какво ще стане с него, ако го заловят, и вярвам, че е бил готов да умре. Но това не промени изражението на лицето му. И целият свят успя да види този ад, защото го улови телевизионна камера. Лицето му беше истинският образ на войната. Лицето на ужаса и болката.

Войната не е красива — не е като във филмите, където Слай, Стивън, Чък, Жан Клод, Арнолд 132 132 Силвестър Сталоун, Стивън Сийгъл, Чък Норис, Жан Клод Ван Дам, Арнолд Шварценегер. — Б.пр. или някой друг задник успява да очисти сто и петдесет виетнамци с един пълнител с тридесет куршума, като в същото време надува мускули и прави гримаси пред камерата. Войната е реална и може да ви причини истинска болка. Повярвайте ми, истински ад е.

Великият снайперист от Морската пехота и истински американски герой сержант Карлос Н. Хаткок, който има деветдесет и три потвърдени попадения във Виетнам, разказва за една виетконгска кучка, която наричал Апах и която имала навика да одира морските пехотинци живи, докато ги разпитвала. Изпратила един все още жив обратно в частта на Хаткок — хлапето умряло, когато прекосило оградата.

Тя го обработила доста добре. Едно от гадните неща, които му сторила, било да му отреже клепачите. Отрязването на клепачите на пленниците било неин специалитет.

Хаткок я преследвал. Трябвало му доста време, но накрая я очистил. Казва, че трябвало да я убие, защото убивала и измъчвала хлапета, които той познавал. Но не я убил просто за да бъдат квит, макар че предвид миналото й такова нещо било оправдано. Хаткок имал по-висша цел — убил я, за да спаси живота на морски пехотинци.

Сега силните на онези дни не бяха особено ентусиазирани във връзка с Карлос Хаткок, нито пък за убиването със снайпер. Считали, че то е твърде гадно, твърде страшно, твърде мръсно. Не било джентълменско — а нима войната е игра на джентълменство?

Но Карлос мислеше друго. Знаеше, че всеки убит от него виетнамец няма да отнеме между пет и десет живота. Това означава, че пет до десет морски пехотинци ще се върнат при семействата си, при съпругите, децата и родителите си. Убил е деветдесет и трима (и имаше още четиристотин непотвърдени попадения), от което следва, че най-малко две хиляди и четиристотин морски пехотинци са успели да се приберат по домовете си.