Алегзандър Смит - Дамска детективска агенция №1

— Не знам кои бяха тези мъже. Те ще ме хванат първи. По-добре да си отида вкъщи.

Той ме погледна и кимна. После ми стисна ръката — тогава за пръв път бял човек се ръкува с мен. А аз го нарекох „братко“ — за пръв път нарекох така бял човек.

— Върни се у дома при жена си — каза той. — Ако един мъж изостави жена си за твърде дълго, тя започва да му създава неприятности. Повярвай ми. Върни се у дома и й дай повечко деца.

Така аз тихомълком напуснах мините и се върнах в Ботсуана през хиляда деветстотин и шейсета. Огромна радост изпълни сърцето ми, когато пресякох границата на Ботсуана и завинаги оставих Южна Африка зад себе си. На това място всеки ден чувствах, че може да умра. Опасността и тъгата висяха над Йоханесбург като облак и аз никога не бих могъл да бъда щастлив там. В Ботсуана беше различно. Нямаше полицаи с кучета; нямаше бандити с ножове, които чакаха да те ограбят; не те буди всяка сутрин виещата сирена, която те вика да слезеш в душните подземия. Нямаше ги тълпите, мъжете от далечни краища, тъгуващи за дома, копнеещи да бъдат някъде другаде. Бях напуснал затвор — огромен мрачен затвор, изпълнен със стенания.

Когато се върнах у дома и слязох от автобуса в Мочуди, и видях хълмовете, жилището на вожда и козите, спрях и заплаках. Един непознат мъж се приближи към мен, сложи ръка на рамото ми и ме попита дали не се връщам от мините. Казах му, че е така, а той кимна и остави ръката си на рамото ми, докато не спрях да плача. След това се усмихна и отмина. Беше видял, че жена ми идва към мен, и не искаше да й пречи да посрещне съпруга си.

Ожених се за нея три години преди това, но почти не бяхме живели заедно след сватбата. Връщах се от Йоханесбург веднъж годишно за по един месец и това беше целият ни съвместен живот. При последното ми идване тя беше забременяла и малкото ми момиче се бе родило, докато ме нямаше. Сега щях да я видя за първи път и жена ми я беше донесла да я видя още като сляза от автобуса. Стоеше с детето в ръце, детето, което беше по-ценно за мен от всичкото злато на мините в Йоханесбург. Моето първо и единствено дете, моето момиче, моята Прешъс Рамотсве.

Прешъс приличаше на майка си, която беше доста пълна жена. Момиченцето играеше в двора пред къщата ни и се смееше, когато я вдигах на ръце. Една от кравите ми даваше хубаво мляко и аз я държах наблизо заради Прешъс. Давахме й също много сироп и яйца всеки ден. Жена ми я мажеше с вазелин, хубаво го втриваше в кожата й, чак да заблести. Казваха, че Прешъс е най-хубавото дете в Бечуаналенд, и жените идваха отдалеч, за да я видят и да я подържат на ръце.

После жена ми, майката на Прешъс, умря. По това време ние живеехме извън Мочуди и тя често навестяваше една своя леля, която живееше над железопътната линия близо „Франсистаун роуд“. Носеше й храна, понеже лелята беше твърде стара, за да се грижи сама за себе си, и имаше само един син, който беше болен и не можеше да ходи надалеч.

Не знам как се е случило. Някои казваха, че станало, защото се беше надигнала буря и имало светкавици, и тя може да е бягала от тях, без да гледа къде върви. Но така или иначе тя била на линията, когато я блъснал влакът, идващ от Булавайо. Машинистът се каеше, но твърдеше, че изобщо не я видял, което навярно беше истина.

След това братовчедка ми дойде да се грижи за Прешъс. Шиеше й дрехи, водеше я на училище и готвеше. Аз бях тъжен човек и си мислех: вече нищо не ти е останало в живота, освен Прешъс и добитъка. Ходех до обора, за да видя какво става с добитъка и да платя на краварите. Вече имах доста говеда и дори мислех да купя магазин. Но реших да изчакам и да оставя Прешъс да го купи, след като умра. Освен това прахта от мините беше увредила гърдите ми и не можех да вървя бързо или да вдигам тежко.

Един ден се връщах от обора и стигнах до главния път от Франсистаун до Габороне. Беше горещ ден и аз седнах под едно дърво край пътя и зачаках автобуса, който щеше да мине след малко. Заспал съм от жегата, но ме събуди шумът от идваща кола.

Беше голяма кола, сигурно американска, а отзад седеше един човек. Шофьорът дойде до мен и ме заговори на сетсуана, въпреки че номерът на колата беше от Южна Африка. Каза, че радиаторът тече, и ме попита откъде могат да налеят малко вода. Случи се така, че имах цистерна с вода за добитъка близо до пътеката за обора, тъй че отидохме с шофьора и напълнихме един бидон.

Когато се върнахме, за да налеем водата в радиатора, мъжът, който седеше на задната седалка, беше излязъл от колата и сега стоеше и ме гледаше. Усмихна се, за да покаже, че ми е благодарен за помощта, а аз му се усмихнах в отговор. И изведнъж осъзнах, че го познавам — той управляваше мините в Йоханесбург, беше един от хората на господин Опенхаймър.