Аарон Флетчър - Майка Австралия

Последва представяне, при което старецът и старицата отговаряха с кимвания и тихо шепнене, а Къмингс с непохватна и преиграна сърдечност. Шийла седна на стола си, Елизабет и Къмингс седнаха на едно канапе, Колин отиде до един от шкафовете и наля разреден с вода ром за баща си, за Къмингс и за себе си, и разредено с вода вино „сангаре“ за Шийла и Елизабет. Старата жена не пиеше нищо. Докато поемаше чашата си от Колин, Елизабет го погледна с учтива усмивка и забеляза, че очите му са тъмносини. Беше още по-красив, отколкото й се бе видял отначало.

В началото атмосферата бе натегната, защото Къмингс изглеждаше до болка не на мястото си. След това старецът прояви интерес към семейството на Къмингс, който се разприказва надълго и нашироко за въпросната майка на стареца, приписвайки й ангелски качества и свръхчовешки добродетели, което в никакъв случай не можеше да бъде вярно. Когато суперлативите му се изчерпиха, старецът отново с тих глас и подръпвайки с лулата, втренчил в него невиждащите си очи, попита за семейството на Къмингс. Къмингс разказа за баща си и братята си, единият от които бил избягал от каторга, а другият бил станал важен корабен бизнесмен в Сидней. Старецът слушаше мълчаливо и безизразно и след като Къмингс свърши, се възцари кратка тишина. Колин и Шийла почтително мълчаха. Старецът попита Къмингс за имението му на река Джордж. Това насочи разговора към овце и свързани с тях неща, след което тримата мъже започнаха да разискват въпроси на фермата.

Елизабет слушаше разсеяно и оглеждаше стаята. Беше също толкова голяма колкото гостната в къщата за главния скотовъд, а и мебелировката беше повече или по-малко същата. Цялата къща имаше пуритански вид, по-голяма беше от тази на главния скотовъд, но не и по-луксозна; самите Гаритови се обличаха в прости и здрави дрехи, каквито обикновено ползваха скотовъдите.

В Сидней живееха немалко собственици на овцевъдни ферми, оставени на грижите на надзиратели. Въпреки че не знаеше точно колко са големи именията им, Елизабет беше уверена, че те бяха по-малки от Уайамба. Живеещите в Сидней собственици бяха измежду най-богатите хора там и в Парамата. Техните деца се учеха в Англия, самите те живееха в най-хубавите къщи, движеха се из най-изисканите места и винаги в скъпи модни дрехи и във файтони, теглени от четворка едноцветно подбрани коне.

Но Гаритови бяха различни, като различията между тях и другите бяха много дълбоки. Елизабет неведнъж бе чувала ехидни подмятания, че далеч в Големите простори имало управители на ферми, които били деца със смесена кръв, направени от бял баща собственик, който след това отивал да води благоприличен живот в Сидней или Парамата с бялата си съпруга и децата им. Но този старец бе направил аборигенката своя съпруга и този свой акт той явно никога не бе престъпил. Цялото семейство бе отхвърлило удобствата на големия град, обричайки се на трудния живот върху земите си и това бе техен съзнателен избор. Но това бе и мъдър избор, защото старицата с необичайните си дрехи, босите крака и лулата нямаше да бъде възприета в градската среда на онова ниво, до което богатството им ги издигаше. А и Колин и Шийла нямаше да бъдат възприети. Измежду изтъкнатите фамилии имаше и такива, чието потекло почваше от периода, когато Австралия беше още само бунище, на което се изхвърляха престъпници, и този факт караше хората да си измислят най-различни родословия, но тъй или иначе на видимите признаци на расово смесване се реагираше с особена чувствителност. Така че тях нямаше да ги приемат поради смесената им кръв, липсата на образование и възпитани маниери. Със силните си красиви черти, сини очи и къса брада Колин щеше да изглежда прекалено жив и даже екстравагантен за загрижените за добродетелите на дъщерите си бащи. А Шийла с нейната дива и изпепеляваща красота щеше силно да привлича мъжете, но не и от този тип, какъвто й трябваше.

Но най-вече старецът нямаше да пасва в големия град. Причините за това не биеха толкова на очи, колкото при другите, но наблюдавайки го, Елизабет я обзе твърдо и непоколебимо чувство, че в неговия случай те бяха даже още по-категорични и непреодолими. Това бе свързано с начина, по който той седеше, с грамадните му ботуши, проснати пред невероятно големия стол, построен специално, за да може да побере туловището му, с начина, по който държеше наклонена главата си, със силата на гласа му — мек, а всъщност изпълващ стаята, когато говореше. Сляп, трудно чуващ, с изпопадали зъби, набръчкан от годините, за него не можеше да има друго място, където да се чувства удобно, освен в просторите на земите си.