Аарон Флетчър - Майка Австралия

След това помисли за овцете и в дъното на съзнанието му премина кратка изненада, че се беше сетил за нея, преди да помисли за стадото. Животните бяха избягали на поляната. Паниката им беше далеч от страха, който ги беше подгонил в див и стремителен бяг. Останалите три кучета бяха последвали обучението си и собствените си инстинкти и бяха отишли със стадото. Те обръщаха животните в широк кръг, като гонеха водачите към края на стадото, за да го накарат да се завърти. Това не беше гладкият контрол, който кучетата обикновено упражняваха без всякакво усилие, защото вниманието им беше раздвоено между това, което вършеха, и квиченето на раненото куче. То се търкаляше по земята и хапеше задните си крака в безпаметна агония.

Гарити отново погледна мъжете. Те му напомниха за окованите колони от рецидивисти, които понякога беше виждал да развеждат по улиците на Сидней. Бяха груби, хищни, жестоки и с напълно покварен вид. Единият изглеждаше уродлив. Главата му беше прекалено голяма за тялото му и едната страна на лицето му беше покрита от червеникавокафяво родилно петно. Другият беше висок и слаб. Бяха облечени в мръсни дрипи, а конете им бяха мършави и изтощени, покрити с набраздена от ручейчета пот прах. Високият слезе от коня си до кучето и го удари с приклада на мускета си. Скимтенето на кучето се превърна в дълбок, хриплив звук, когато тежкото оръжие се стовари върху главата му с тъп звук. Мъжът вдигна мускета си и отново го стовари и звуците затихнаха до слабо гъргорене. Мъжът с родилния белег подкара коня си към Гарити, когото огледа с равнодушно безразличие и слезе от седлото. Той вдигна мускета на Гарити и го разби в едно близко дърво. Високият стовари приклада на мускета си в главата на кучето още няколко пъти и се приближи до Гарити, като водеше коня си.

— Само си го ранил, Къмингс — каза той като го погледна.

— Все пак е нещо, нали? И ти не се справи по-добре с онова куче.

Името беше познато на Гарити. В спомените си го свързваше с много излъгани надежди и знаеше, че винаги би го разпознал. Отне му само секунда, преди споменът да изплува през объркването и болката. Майка му беше работила за човек на име Къмингс. Той погледна нагоре към мъжа. Чертата на родилното петно минаваше през средата на челото, носа и устните му и подчертаваше големия размер на главата му. Придаваше на физиономията му странен вид, като че ли две лица са били смачкани едно в друго, за да стане от тях едно.

Мъжът погледна Гарити с язвителна, подигравателна усмивка и вдигна вежди.

— Познаваш ли ме?

Гарити отново погледна в земята и мълчаливо поклати глава. Онзи поде, хилейки се:

— Е, сега вече ме познаваш. А малко хора са ме забравяли, след като са ме видели веднъж. Как се казваш?

— Гарити.

— Гарити? Да не си роднина на Шийла Гарити? Оная, дето работеше като чистачка в Сидней?

— Тя ми е майка.

— Аха. Тогава ти си оня от сиропиталището. — Къмингс се изсмя иронично. — Баща ми я хвана, че краде, за да ти носи разни неща. Ама дяволски добре я подреди за това. Стара курва си беше тя.

Той забрави за Гарити и погледна назад към високия.

— Защо не погледнеш колко от овцете ще можем да вземем?

— Няма за къде да бързаме. Добре ще е да похапнем сега, защото тръгнем ли веднъж, няма да спираме, докато не стигнем кошарата. Какво смяташ да правим с него?

— Остави го. С този крак няма да ни създава главоболия. Ще му отнеме сума ти време да се добере обратно до овцефермата. Върви и избери някоя по-хубава овца, а аз ще запаля огън.

Високият мъж кимна и подаде поводите на Къмингс. Той тръгна към края на ливадата и зареди мускета си. Къмингс отведе конете настрани, върза ги за едно дърво и започна да събира съчки от земята. Объркани и уплашени, кучетата бяха оставили овцете да се разпилеят из равната ливада в подножието на склона. Стадото се въртеше, също притеснено и неспокойно. Някои от овцете пасяха, а други се щураха напред-назад и разбутваха скупчените тела, като търсеха инстинктивно сигурност в средата на стадото.

Гарити лежеше проснат на земята. Той заби лакти в пръстта и се надигна, за да погледне през рамо крака си. Болката се усили; той трепна, немощно си пое дъх, стегна лактите си и се повдигна по-високо. Широките, дебели панталони бяха залепнали за крака му, пропити с кръв. Той стегна мускулите на десния си крак, за да раздвижи ходилото си. Болката стана мъчителна, но ходилото помръдна. Ръцете му изведнъж омекнаха и той с мъка ги задържа изправени и обърна глава, за да огледа още веднъж склона за Майра. Не се виждаше. Той се отпусна на земята, останал без дъх.