Аарон Флетчър - Птиците свиват гнезда

Служителят в склада — възрастен затворник, даде на Дейвид няколко комплекта кафяви вълнени панталони, сака и груби памучни ризи. Понесъл дрехите, Дейвид се отправи към казармите — ниски дървени постройки, които побираха около триста затворници. Когато влезе вътре, в общата спалня се мотаеха няколко каторжници. Те го наблюдаваха мълчаливо, докато той си събираше багажа, и излязоха, знаейки от собствен опит, че най-мъдрото решение е да оставят високия мускулест мъж напълно сам.

Колибите за надзирателите се намираха близо до казармите и не бяха по-малко мрачни от главното здание, но Дейвид бе повече от доволен, когато влезе в една от тях и я огледа. Тя му предлагаше самота и бягство от мръсотията и вонята на казармите. Положи нещата си върху походното легло и отиде в сградата, където се намираше банята.

Той се изми от полепналия въглищен прах и мръсотия, насапуниса лицето си и се обръсна, както правеше всеки божи ден. Когато се върна в колибата, погледна доволен новите дрехи и се облече в тях. Никога не беше се притеснявал от това, че трябваше да носи светложълти панталони, с които затворниците лесно можеха да бъдат разпознавани отдалече, но неговите бяха съвсем одрипавели, а новият комплект имаше спретнат и здрав вид.

Дейвид се облече и се отправи към готварницата, към която се точеха и другите затворници от бараките. Седнала на пейка встрани от сградата, една от осъдените жени търкаше котлите. Млада и хубава, тя бе обект както на подсвирквания и смели подмятания, така и на вежливи поздрави отстрана на затворниците, но тя не им обръщаше никакво внимание. Ала щом зърна Дейвид, се усмихна мило:

— Така значи, вече носим кафяви панталони, а? — отбеляза весело жената. — Още когато те видях за първи път, разбрах, че няма дълго да носиш жълти панталони. — Гласът й стана галещ, а усмивката й подкупваща. — Ако ме помолиш, ще дойда с теб край реката.

Дейвид не отговори и игнорирайки я напълно, мина покрай нея. Тя се изчерви от смущение и гняв, сетне отметна назад глава и го отпрати, вдигайки рамене, и отново се наведе над котлите.

В шумната готварница, Дейвид се нареди на опашката за купичката хладка водниста рибена чорба и парче тричен хляб. Занесе храната в края на една от дългите маси, където нямаше никой, седна и започна да яде. Сред врявата от всякакви разговори, много от осъдените се оплакваха шумно от отвратителната манджа, но той гълташе чорбата нито с отвращение, нито с удоволствие, просто задоволяваше нуждата си от храна.

Щом излезе, мина покрай селото и тръгна надолу по протежение на полуострова, образуван между реката и океана. Мястото, където Дейвид идваше често, бе изоставена и пуста земя. По билото на пясъчните дюни растяха прищип и туфи жилава трева, а гъсталаци от твърди и остри чемшири изпълваха кухините. Имаше и групи високи евкалиптови дървета, които дори в края на есента бяха изцяло покрити със зеленина, тъй като те сменят кората си, но не и листата.

Чайки и речни рибарки кръжаха над главата му в светлината на залеза и дърветата оживяваха от кресливи папагали, които си търсеха клон за нощуване. Ято какаду — дребни папагали със сиви гърбове и розови гърди, летяха срещу облак, обагрен в пурпура на залязващото слънце. Птиците сякаш сменяха цвета си, демонстрирайки ту сивото на гърба си, ту розовото на гърдите си.

Долу, в подножието на стръмните скали, опиращи в устието на реката, солената и сладката вода се смесваха във водовъртежи около корените на вкаменени дървета, останали отпреди хиляди години. Отвъд Хобис хед — южната точка на речното устие, полуостровът се издигаше в хълмче, което гледаше към брега. Върху хълма растеше самотно каучуково дърво, изкривено и загрубяло от океанските бури, ала все още крепко и здраво. Седнал под дървото сред отиващата си светлина, Дейвид извади часовника си.

По време на пътуването си на кораба, който ги бе докарал в Австралия, Дейвид на два пъти бе пребивал от бой мъжете, които се бяха опитали да му откраднат часовника. Въпреки че не бе особено скъпа марка, за него той бе безценен и струваше неимоверно повече от няколкото гвинеи, за колкото навярно вървеше по магазините. Ала часовникът бе едновременно и източник на постоянна агония, която го преследваше ден и нощ.

От вътрешната страна на капака му имаше миниатюрна снимка на млада и красива жена. Щом я погледнеше, душата му се изпълваше с мъчителна любов, отровена от горчилката на чувството да бъдеш предаден. Това бе изпепеляващо мъчение, което с течение на времето, вместо да заглъхва, ставаше все по-силно.