Аарон Флетчър - Птиците свиват гнезда

— Оставете това — каза им Дейвид. — Разчистете камъните от тези двамата тук, след това издърпайте нещастниците при останалите.

— Ти си се грижи за тях — отговори единият от мъжете. — Аз на всяка цена ще си измъкна задника от тук, а всички останали да вървят на…

Изведнъж той заскимтя от изненада и болка, когато Дейвид го сграбчи за ризата и го отмести от купчината развалини.

— Разчистете камъните от тези двама нещастници — повтори тихо Дейвид — и ги примъкнете при останалите.

Докато се изправяше, мъжът си мърмореше сърдито, но се присъедини към другите двама, които вече разчистваха камъните от затрупаните мъже. Прахът започна да се уталожва, но на мъждукащата светлина на фенера Дейвид виждаше все така слабо. В този момент се върна каторжникът, който бе отишъл в другия край на тунела, и застана до него с кирка и още един фенер. Дейвид запали фитила на втория фенер и ги понесе и двата.

Сега вече на по-силната светлина, той видя, че положението е опасно. Напречните греди, които подкрепяха тавана, бяха пропукани и огънати, а и самият таван се беше издул. Скалните отломки, които препречваха тунела, бяха прекалено големи, за да бъдат отместени, а ако успееха да го сторят, то останалата част от тавана щеше да рухне. Тогава той насочи погледа си нагоре, към по-малките камъни, които бяха близо до тавана, сетне угаси единия от фенерите. Покатери се върху купчината с кирката и започна внимателно да ги охлабва и отмества.

Другият затворник го последва. Той държеше фенера и избутваше надолу камъните, които Дейвид беше успял да охлаби и отмести с кирката.

— Чух те да казваш на Богс, че подпорите не били укрепени както трябва — измънка мъжът. — Ако трябваше той да си тътри задника тук, сигурно щеше да те послуша.

Дейвид отмести от купчината още един камък, без да отговори нищо на въпроса, в който се споменаваше името на Сайръс Богс, управителят на рудника.

Бивш затворник, вече излежал присъдата си, Богс бе грубиян и инат човек, мислеше бавно и трудно можеше да съобрази, че условията тук са различни от тези в мините, в които беше работил в Англия. Когато Богс подмина предупреждението му с повдигане на рамене и самият Дейвид изостави темата. Без никаква перспектива, освен за безконечно мизерно съществуване, той вършеше само необходимото, ден след ден, без изобщо да се интересува кога или как ще свърши всичко това.

Легнал по корем, Дейвид започна да копае тесен проход точно под тавана, като избутваше камъните и пръстта към затворника зад него. Въздухът ставаше все по-разреден, а прахът от работата в това ограничено пространство затрудняваше още повече дишането му. Мъжът зад него почна да се задъхва, дробовете му изнемогваха от недостиг на кислород.

Когато Дейвид стигна до два огромни камъка, вклещени в края на една от напречните греди, си помисли, че пътеката е блокирана. Захвана се да кърти единия от тях, повдигайки го с кирката ту от едната, ту от другата му страна. Най-накрая камъкът се разклати и излезе, а дебелата греда тутакси се намести с около един инч 3 3 Инч — англ. мярка за дължина ранна на 2,54 см. . Но усилието да го избута назад към другия затворник почти го изтощи.

Докато той се справяше с другия камък, светлината от фенера започна да мъжделее и пламъкът му изтъня съвсем. В това време мъжът зад него най-сетне успя да избута първия камък и рухна на земята с отворена уста, като хриптеше и се задъхваше. Останалите затворници се заоплакваха с тревога, че започват да се задушават. Някои станаха и понечиха да тръгнат, но трябваше да седнат отново, тъй като това бе пряко силите им.

Усилията да размърда и отдели втория камък напълно изтощиха Дейвид и при всяко задъхано вдишване, дробовете му изгаряха от болка. Нямаше нищо против да приеме съдбата такава, каквато бе, тъй като животът му беше напълно безсмислен, ала той притежаваше вродено чувство за отговорност към другите. Независимо от ниското му мнение за по-голяма част от затворниците, бе длъжен да стори всичко, което бе по силите му, за да ги спаси.

Камъкът се отмести, а тежката напречна греда изскърца и се огъна с още един инч, но и този път издържа. Като събра последни сили, Дейвид издърпа камъка и го избута назад. Затворникът едва-едва успя да го изтегли, а Дейвид се промуши под напречната греда и разчисти пътеката пред себе си от парчета. Сетне спря и напрегнато наостри уши.

Въпреки бученето в ушите и задъханото си дишане, той чу дрънчене от метални инструменти, които се удряха в камъните, от другата страна на купчината. Очевидно затворници от другите галерии на рудника работеха усилено, за да прокарат път през скалните отломки и пръстта, но те бяха някъде в центъра на срутването.