Дейвид заудря с върха на кирката по камъка пред себе си, спря и се ослуша, после повтори. Когато спря отново, другата страна остана безмълвна. Заудря камъка по-силно и миг по-късно точно пред себе си долови шум от ровене. Остави кирката и зачака, като постепенно започна да губи всякаква чувствителност.
С приближаването на тракането на инструментите и шума от отместените камъни, Дейвид като че ли долови някакви гласове, които сякаш идваха от много далеч. Най-накрая скалата пред него се отмести и от двете й страни нахлу свеж въздух. Той задиша дълбоко, а пламъкът на фенера стана по-ярък. Отместиха настрани камъка и през отвора заблестяха фенери.
Мъже с разрошени коси и бради, с широко отворени очи, които се блещеха от лицата им, изцапани с черен въглищен прах, втренчиха поглед в Дейвид. Един от затворниците се обърна и извика през рамо:
— Проправихме пътека до хората, мистър Богс. Ето тук един от тях.
— Махай се тогава и дай да говоря с него — отвърна грубо Богс. — Хайде, направи ми място.
Затворникът се отдръпна и направи място на сприхавия Богс. Управителят беше някъде между 40 и 50-годишен мъж, с червен патладжанест нос над гъста брада и мустаци. Отговаряше за безопасността на рудника, както и за изпълнението на плана за добива на въглища и беше разтревожен.
— Има ли жертви? — попита той Дейвид.
— Не, но двама души са ранени. Те чакат първи.
— А, много добре — каза мрачно Богс, след което се обърна и заговори на останалите: — Ей, вие там, идете да доведете доктора. Четирима души да останат, за да помогнат да изкараме ранените навън, а останалите, марш на работа. Да не си мислите, че няма да работите и ще се шляете през останалата част на деня.
Докато Дейвид се промъкваше назад през тесния проход, надзирателят изкрещя още заповеди. Вътре затворниците се бяха скупчили, нетърпеливи да излязат навън.
— Донесете ранените тук — каза им Дейвид. — Първите от вас ще ги изтеглят със себе си.
— Да ги тегли, който ще — измърмори един от затворниците, докато минаваше покрай Дейвид. — Искам да изляза, преди да се е сгромолясало всичко останало.
Дейвид дръпна мъжа назад, запращайки го върху грамадата от камъни и пръст.
— Донесете ранените — повтори невъзмутимо той.
Като се свличаха заднешком на четири крака по купчината, мъжете сърдито мърмореха помежду си. Няколко минути по-късно се върнаха и започнаха да се изкачват обратно, като първите двама носеха безпомощните, стенещи от болка мъже. Дейвид вдигна високо фенера и двамата затворници се запромъкваха заднешком през прокарания проход, теглейки ранените. После един по един, след тях тръгнаха и останалите.
Когато не остана никой, Дейвид седна за малко сред настъпилата тишина. Имаше нужда да остане сам. Най-мъчителното време от живота му бяха месеците, прекарани в тясна близост със стотиците мъже сред мръсотията и болестите в затвореното пространство на кораба, който ги бе докарал в Австралия, и оттогава той използваше всяка възможност да остане сам. Най-накрая влезе в тесния проход и запълзя по него.
Пред входа на рудника, между разхвърляните навсякъде съдове за въглища, торби от юта и шейни, използвани за влачене на товара до пристана, лекарят се занимаваше с двамата ранени. На няколко крачки по-нататък, увесили носове седяха затворниците, а Дейвид разговаряше с коменданта, лейтенант Оливър Бетун. Трийсет и няколко годишен, той бе спретнат до маниакалност човек, среден на ръст, строг, но справедлив, професионален войник. Намръщен и раздразнен, той слушаше Богс, който притеснено се мъчеше да обясни как е станала злополуката.
Дейвид се отдалечи на известно разстояние от тях и застана от едната страна на рудника, който се намираше върху нисък хълм, недалеч от селцето Нюкасъл, отстоящо на около 80 мили южно от Сидней. Загледа се в улиците и пристаните му, разположени върху полуостров, който от едната страна опираше в река Хънтър, а от другата — в океана. Основан през 1804 година като изолирана база за непоправими престъпници, наричана тогава Коул Харбър, с течение на времето селцето се бе разраснало и променило.
Сега, юни 1820 година — късната есен постепенно преминаваше в зима, което се усещаше по хладната свежест на въздуха, казармите — кухнята и останалите затворнически сгради бяха само малка групичка от здания, разположени в единия край на оживеното и процъфтяващо селце. През изминалите години бивши затворници, излежали присъдата си, и свободни имигранти бяха прочистили плодородната речна долина от гъстите акациеви и евкалиптови дървета и тя се простираше навътре в сушата. Виждаха се спретнати каменни къщички, разпръснати сред пасища, осеяни с добитък, и ниви, от които реколтата бе прибрана.
Читать дальше