Аарон Флетчър - Птиците свиват гнезда

— Джон не си прави никакви илюзии относно чувствата ми — каза тя на Лавиния, докато й подаваше палтото си. — Ние сме светски приятели и нищо повече.

— Той се опитва да преодолее съпротивата ви, миличка — предупреди я загрижено Лавиния, докато поставяше палтото в ъгъла на стаята. — Трябва много да внимавате и да не му го позволявате, защото вие заслужавате нещо по-добро. И Надявам се, че майка ви и баба ви са все така добре със здравето?

Александра седна на масата и отговори, че са добре. След това започна да разказва на Лавиния за всеки от семейството, а жената оживено сновеше из кухнята и приготвяше чая. Докато разговаряха, бебето проплака и Александра нежно залюля люлката.

Погледна през прозореца и видя Том, коленичил до колелото на колата да слага болта. Мислите за непознатия, когото бе срещнала на пътя, внезапно изплуваха в съзнанието й. Тя се сети, че всичко, което имаше някаква, макар и далечна асоциация с него, я караше да мисли за този мъж. Щом се сетеше за него, после вече й беше трудно да отпъжда тези мисли.

В паметта й изплуваха неясни спомени от изминали години и тя ги сподели с Лавиния.

— Нямахме ли една готвачка в Англия, която обичаше да повтаря някаква поговорка, нещо за непознати и как човек не може да ги забрави? — попита тя. — Мисля, че името й беше Корлис.

— Не, скъпа, това беше Дарси Хъбъл — отговори Лавиния и сложи чашата чай на масата. — Чакай да се сетя, как беше? Аха. „Ако срещнеш непознат, който мислите ти населява, трябва малко да изчакаш, и не ще да бъде непознат тогава“. Това повтаряше Дарси.

Александра кимна с глава, погледна към бебето и продължи да го люлее.

— Да, така е — съгласи се тя замислено. — Това обичаше да повтаря.

— Добър ден, аз съм Франк Уилямсън.

Дейвид спря на пътя, отвърна на поздрава и се представи. Откакто започна да ходи при реката, всяка неделя той срещаше този мъж в теглена от кон каруца. С груби работни дрехи и шапка на австралийски говедар с периферия, обърната нагоре в единия край, преди години Франк Уилямсън навярно е бил едър, широкоплещест мъж. Той се бе смалил с годините, дългата му брада и мустаци бяха изцяло побелели, но погледът му беше все още жив и младежки.

— Не съм човек, който се бърка в чуждите работи — каза Франк. — Но самият аз ще съм благодарен, ако някой ме предупреди за пасбище, което не познавам добре. Може да си намерите белята, докато лагерувате покрай реката.

— Да не би да навлизам в нечия земя, като ходя там? Тя изглежда така, че аз си помислих, че е собственост на колониалните власти.

— Границите на моите земи наистина достигат до брега на реката, но не става въпрос за това. По този път минават често избягали затворници и е възможно да забележат огъня ви. Дори ако в джоба ви има само две монети, за тях е достатъчно основание да ви убият.

Дейвид оцени загрижеността на човека и му благодари.

— Не съм забелязал никого досега — продължи той — и не си давах сметка, че мога да привлека вниманието на когото и да било. Вие как разбрахте, че лагерувам там?

— Не беше трудно да отгатна — отговори Франк развеселено — Когато започнах да ви срещам всяка неделя на отиване до Сидней, където живее семейството ми, вечерта на връщане забелязвах пушек между дърветата долу край реката. Помислих си, че това трябва да сте вие.

— Да, напълно логично е — съгласи се Дейвид, смеейки се. — Това значи е вашето стопанство, до реката откъм южната страна на пътя?

Възрастният човек се усмихна тъжно, повдигайки рамене.

— Да, така е. Навремето пасях животните и яздех кон. Сега имам няколко хиляди овце върху това парче земя, а повечето време се возя в тази каруца.

— На мен, имотът ми се струва много добър, а сигурно и мнозина други мислят така. Ваша ли е една от онези големи кошари над Батхърст?

— Не, това са само отделни парчета земя, Дейвид — отговори Франк, втренчил изпълнен със спомени поглед в далечината. — Навремето притежавах истинско стопанство за овце в Пустошта и земя толкова, колкото човек си пожелае.

— Пустошта! — възкликна Дейвид като хипнотизиран, беше доволен, че най-сетне е срещнал човек, който в действителност е бил по онези далечни места. — Чувал съм да говорят за нея, но твърде малко са хората, които наистина са били там.

— Ъхъ, съвсем малко — съгласи се Франк. — Сега там, на територията на онова, което беше моето стопанство, се намира един мой добър приятел. Една транспортна компания, от Сидней го снабдява всяка година с необходимите провизии и продава вълната му. Чувам, че превозвачите с удоволствие се връщали обратно, тъй като предпочитали шума и тълпите на града. — Човекът вдигна юздите. — Ако тази вечер останете край реката, на връщане от Сидней ще спра и може да си поговорим.