Аарон Флетчър - Птиците свиват гнезда

— Наистина, много хубаво ще бъде — отговори ентусиазирано Дейвид.

Франк кимна с глава, докосвайки с върховете на пръстите шапката, и като дръпна рязко поводите на коня, каруцата потегли. Дейвид продължи да върви по пътя с приповдигнато настроение от срещата си с приятния и дружелюбен човек, който притежаваше информация от първа ръка за Пустошта, и той очакваше с нетърпения да разговаря с Франк надълго и нашироко.

Беше средата на август и времето беше студено и променливо, а локвите по пътя бяха покрити с ледени корици. Силният вятър нищеше пушека, който се издигаше от комините на фермите, а хората, дебело облечени срещу студа, вървяха по задачите си. На миля след последната ферма по пътя, Дейвид разпозна пътеката, която водеше към фермата на Франк. Тясна и кална, пътеката се простираше на юг през вълнистите хълмове, покрити с акации, трева и редки гори.

Като стигна пътеката, която се отклоняваше от пътя край реката, Дейвид тръгна по нея през дърветата към лагера си. Предишните недели той беше разширил подслона си, като си беше направил колиба от дървесни кори, като за скеле беше използвал здрави и дебели клони. Запали огън в кръга от камъни пред колибата, сетне разгърна одеялото си и извади храната и кухненските съдове, които беше си купил от селото.

С надниците си той можеше да си позволи да си купува чай и други подобни неща, считани за лукс. Напълно в стила на овцевъдите, той запари чая в специална тенджерка — висок и тесен половинлитров съд с дръжка. Напълни я с вода от реката, както и малкото тиганче, което си бе купил, и ги сложи върху огъня, след което наряза зеленчуци, които пусна в тигана. Когато водата в тенджерката завря, той я отстрани от огъня, и сложи на шиш едно парче овнешко месо.

Храната, която си купуваше, беше толкова по-добра от каторжническата дажба, че едно от нещата, които той очакваше с нетърпение през свободните недели, беше яденето. Главното удоволствие засега, обаче си оставаше безбрежната самота и мисълта кога ще може да започне нов живот. След като се нахрани, той прекара дълги часове край реката, като се разхождаше и си мислеше кога ли ще има собствена ферма.

Късно следобед, той се върна на мястото, където беше колибата. Не след дълго чу тракане на вериги и трополене от колела на каруца, явно Франк завиваше от пътя надолу по пътеката. Дейвид се показа между дърветата, размени поздрави със скотовъдеца, докато той слизаше с мъка от каруцата. Щом стъпи на земята, той разпрегна коня и го пусна да пасе.

Разстоянието до Сидней си беше дълго, и Дейвид отбеляза, че Франк трябва да е прекарал съвсем кратко време там.

— Да, така е малко стоях — съгласи се Франк. — Градовете не ми харесват много. Пък и съпругата ми и децата обичат да им ходя на гости точно толкова, колкото и аз самият.

— Чудя ви се тогава защо го правите.

— Защото те са моите съпруга и синове и мисля, че трябва да ги посещавам — отговори Франк, като изваждаше от торбата си почерняла от огъня тенджерка и чай. — Аз съм от тия хора, които правят това, което смятат, че трябва да се направи.

Двамата се запътиха към реката и Дейвид отбеляза, че това е добро правило. След като напълниха с вода тенджерите, те направиха чай и запалиха лулите си. Дейвид разказа накратко за себе си, като отбеляза, че е инженер по професия и сега е ръководител на строежа в Парамата.

Франк не направи никакви опити да разбере нещо повече и избягваше да задава лични въпроси, тъй като смяташе, че много мъже си имат причини да не желаят да се рови някой в миналото им.

— Е, в такъв случай, след като те освободят или помилват — отбеляза той, — няма да ти е трудно да си намериш добре платена работа.

— Сигурно е така, но аз искам да стана овцевъд.

Франк пушеше лулата си и изучаваше с поглед Дейвид, сетне кимна.

— Аха, имаш вид на човек, който може да издържа на самотата, ако не и нещо повече — на човек, който я предпочита. Въпреки това, началото може да се окаже трудно. Земята тук е изключително скъпа, но в Батхърст цените, като че ли са по-умерени.

— А в Пустошта сигурно цените са по-приемливи.

— Така е, защото ползването им е безплатно. Просто трябва да получиш разрешително за овцевъд и да се заселиш върху колкото си искаш акра държавна земя. Разрешителното струва само една гвинея, но земята няма да ти принадлежи, а и не всеки може да живее в Пустошта. Там не е възможно нищо средно, или ти харесва, или го мразиш.

Като отпи от чая си, Дейвид попита: