Аарон Флетчър - Птиците свиват гнезда

— Да, така е — отговори със задоволство Джон Фицрой. — Казва се Александра, а баща й е Невъл Хамънд. Хамънд са семейство с много добри връзки, и имигрираха от Лондон преди няколко месеца.

— В такъв случай ще си оправите положението, оженвайки се за младата дама и влизайки в съдружие с баща й — предположи капитан Барнит.

Адвокатът повдигна вежди и поклати рамене.

— Сегашното ми положение не е незадоволително и въпреки че с госпожица Хамънд се виждаме съвсем често, съдружието с нейния баща е съвсем отделна работа. Клиентите ни са напълно различни.

— Искате да кажете, че той не се ограничава единствено с делата на „недостъпните“ — прекъсна го грубичко капитанът. — Е, да, много от бившите каторжници са богати и не са такива тежкари, като онези от аристокрацията „бунип“, когато трябва да си развързват кесията с пари, за да получат онова, което искат. Освен това, — добави той със смях, сочейки към досиетата — с кого се занимавате в момента?

— С клиент в Англия — отговори ледено Фицрой.

Капитанът се засмя весело на обидчивостта на адвоката и двамата подновиха ровенето си из архивите. Външно Дейвид се контролираше и не реагираше на разговора, докато чакаше чиновникът да напише разрешителните за пътуване. Името, което споменаха, му беше повече от познато, защото мъжът, когото беше заварил със съпругата си, се наричаше Уесли Хамънд. По време на процеса Дейвид беше чул, че фамилията Хамънд от Йоркшиър имаше роднини в Лондон, като един от тях беше адвокат.

Най-накрая чиновникът попълни документите и ги подаде на Дейвид, който излезе от канцеларията. Споменаването на името на фамилията Хамънд възкреси в съзнанието му горчивата поредица от събития — катаклизмите съсипали живота му. Болезнените спомени се съживиха с нова сила, а ведно с тях и смазващата болка от деформираната, предизвикваща агония любов към бившата му съпруга.

Дейвид занесе документите на майсторите и ги изпрати заедно с чираците към Сидней, въпреки дъжда. След това се върна на обекта, където се хвърли да работи. След като обиколи сградата да провери дали няма някакви проблеми, той започна да мъкне трупи към ямата за рязане, като се опитваше да потисне спомените с изнурителен труд. Мъкна тежките трупи, докато най-сетне го заболя цялото тяло и умът му се притъпи от умората.

Следващият ден беше неделя, ден, от който Дейвид винаги се плашеше, защото губернаторът го бе обявил за празник, в който всякаква обществена работа спираше. Неделите даваха възможност човек да се усамоти, но макар и да намираше това за напълно задоволително, все пак по-важно за него бе да има работа, която да ангажира ума му и да го кара да спи дълбоко. Целия ден работи на обекта, носеше дървен материал и подреждаше каменните блокове, поддържайки изтощително темпо чак до вечерта.

Другите каторжници прекараха деня най-различно. В неделния ден и вечерите след работа, майсторите обикновено работеха в селото срещу заплащане, което беше официално разрешено, докато голяма част от общите работници прекарваха това време в търсене на удоволствия. В Парамата се намираше така наречената Женска фабрика, където осъдените жени живееха и шиеха дрехи. Въпреки лошото време почти зад всеки храст, покрай който мина Дейвид на път за стаята си, тази вечер имаше по един каторжник с жена от фабриката.

По-благонадеждните затворнички живееха по къщите на хора от селото, където работеха като прислужнички или пък си изкарваха хляба, тъчейки домашни платове. В края на съседната улица, Дейвид мина покрай млада жена. Тя би могла да бъде както от затворничките, така и от местните жители. Тя се усмихна нерешително и понечи да го поздрави, сетне се намуси обидено, когато той не й обърна внимание.

Независимо от това, че жена му се беше развела с него след процеса, Дейвид не искаше никаква друга жена в живота си. В известен смисъл, той си даваше сметка, че не е прав да съди за всички жени по бившата си съпруга, което беше нечестно и нелогично. Тя беше егоцентрична и капризна, но той не обръщаше внимание на недостатъците й, отчасти поради факта, че тя беше весела, духовита и красива жена и внасяше разнообразие в ежедневието му, но най-вече поради това, че я обичаше и продължаваше да я обича дори и сега, по гротескно деформиран и убийствен начин.

На следващия ден Дейвид с удоволствие се върна към рутинното ежедневие. След заминаването на майсторите, му бяха останали излишни общи работници, които по време на сутрешната проверка излъчваха неспокойствие. Причината за тяхната тревога беше, че по-голямата част от тях искаха да останат на този строителен обект и да работят с Дейвид.