Задържаха се в Батхърст два дни, докато възрастният майстор старателно поставяше нова ос на фургона. Овцевъдите и чираците му помагаха, а в това време Александра съчиняваше подготвителни бележки за книгата си за Пустошта, която бе решила да напише. Беше й трудно да се съсредоточи, тъй като знаеше, че времето, когато Катрин трябваше да роди, наближава неумолимо. Най-накрая, на третия ден на разсъмване, те потеглиха по пътя в западна посока.
През годините малки ферми с овце се бяха появили край пътя. За хората в тях огромните Тибубура и Уайамба далеч на запад бяха легендарни, а техните собственици — кралете на Пустошта. Както и по време на пътуването им на изток, и сега се беше разнесла мълвата, че Александра и групата й щяха да минат. Късно всеки следобед някой собственик на ферма стоеше на пътя, за да им предложи вечеря и подслон за през нощта.
Пристигането им представляваше дълбока промяна в абсолютната самота и еднообразие на малките ферми, и винаги предизвикваше огромно вълнение. С непретенциозна официалност Александра биваше представяна на жените и семействата, а децата щастливо отстъпваха стаята си на нея. След продължителни обилни вечери тя сядаше на верандите и разговаряше със собствениците и съпругите им, докато в същото време овцевъдите, чираците и децата се събираха покрай светлината на фенерите, за да слушат.
Считана в тези ферми, като безспорен авторитет по цените на вълната, отглеждането на овцете и управлението на фермите, Александра отговаряше на въпроси и даваше съвети. Просяците и мошениците, които бяха посещавали кошарите, бяха описвали Тибубура и разказвали за случили се там неща, като техните описания и разкази бяха неизменно по-интересни и внушителни от самата действителност. От години Александра и съпругът й бяха известни сред по-малките ферми, като свръхестествени герои и хората винаги оставаха учудени, когато откриваха, че тя е само младееща четиридесет и три годишна жена, без бръчки по лицето и коси, все още недокоснати от сивия цвят.
Александра обичаше тези посещения, но тяхното заминаване беше забавяно, докато чакаха да поправят я някоя част от сбруята, я счупената верига на ремъка, я охлабения бандаж на колелото на фургона. Веднъж поели по пътя, скоростта им бе досадно бавна, тъй като конете се уморяваха бързо от жестоката януарска горещина, а и други неща предизвикваха забавяне. Една сутрин се натъкнаха на болен просяк мошеник и прекараха по-голямата част от деня да го закарат до една ферма, докато друг път денят бе загубен да помогнат в потушаването на пожара, подпалил тревата на едно от малките овцевъдни стопанства.
Логически погледнато, това беше поредица от несвързани помежду си събития, но на Александра й се струваше, че имат някакво друго, по-важно значение. По време на нескончаемите часове, докато яздеше по пътя под палещите лъчи на слънцето и с размазания от треперещите от горещината въздушни пластове хоризонт пред нея, тя се сещаше за други моменти, когато планове и разписания бяха ставали безсмислени, тъй като се бяха сблъсквали с непредвидими неща на всяка крачка. Тайнствена и безлична, Пустошта изглежда си имаше своите настроения, като определяше ритъма и хода на събитията. Понякога тази инерция помагаше, друг път пречеше, но съпротивата срещу нея беше безплодна и водеше единствено до пълен провал.
Най-сетне последното малко стопанство за овце остана зад гърба им и пътят беше единствената следа от човешка дейност в огромните пространства на дивата природа. В тази обстановка Александра още по-трудно възприемаше дребните нередности като просто съвпадение. Безкрайната и сурова красота на пейзажа винаги щеше да убягва от разума й, като оставаше за нея девствено и тайнствено място, което бе населено от непознати… Тя го обичаше, ала единствено аборигените, с тяхното странно и загадъчно познание за събитията, преодолели дистанцията на време и пространство, бяха напълно пригодени към него и представляваха част от вековната земя на Пустошта.
Една сутрин, веднага щом тръгнаха на път, на хоризонта се появиха гъсти облаци прах и групата забързано свърна от пътеката към една малка, скътана долина. Притъмня, а вятърът бързо премина във вихрушка, която насити въздуха с прах до задушаване, докато Александра и мъжете връзваха конете към фургоните. Когато успяха да се качат в едната от колите, другата вече се виждаше като неясна сянка между облаците прах.
Вятърът виеше около фургона и удряше по брезентовото покривало, а Александра и мъжете седяха, покрили с одеяла главите си, за да могат да дишат. По лицето й се стичаше пот от задушаващата горещина под одеялото в очакване пясъчната буря да свърши. Часове по-късно, когато вятърът утихна, вече беше станало твърде късно, за да продължат, а и липсваше един кон.
Читать дальше