Аарон Флетчър - Птиците свиват гнезда

Диердри се усмихна, като замислено изучаваше лицето на майка си, след това се облегна на нея и я целуна.

— Някак си преди не си давах сметка колко си чудесна мамо. Ти си една много, много чудесна жена.

— Не, Диердри, аз съм само едно от божиите създания, с всичките несъвършенства, наследявани от човека. Сега трябва да отивам да видя брат ти, но ние ще говорим още много с тебе, докато съм тук. Освен това, ще уредя да вечеряме няколко пъти заедно с всичките ти братовчедки.

— Може би ще е по-добре, ако ние двете вечеряме заедно, мамо. Мелиса и сестрите й не са така сърдечни, както преди, защото се чувстват обидени от Мортън. Смятат, че той е могъл да направи много повече за вуйчо Крейтън.

— Така ли? — мислеше на глас Александра. — Да, трябваше да предвидя това. Добре, аз ще се погрижа за това, но най-важното е, че двете ще прекараме колкото е възможно повече време заедно, докато съм тук. Трябва да тръгвам сега и да посетя брат ти този следобед, но утре пак ще дойда при теб.

— Ще можеш ли да дойдеш на вечерята с чай в училище поне веднъж? — попита нетърпеливо Диердри. — Моля те да го направиш, защото искам всичките ми приятелки да се запознаят с теб. Винаги съм се гордеела с теб, но искам те самите да видят, колко прекрасна си в действителност, мамо.

Дъщеря й бе от изключителна важност за нея и забележката й накара Александра да засияе от удоволствие. Като прегръщаше и целуваше момичето, тя я уверяваше, че ще дойде да гостува на нея и приятелките й. След това те отидоха до входа заедно, взеха си довиждане и Александра си тръгна.

Докато караше двуколката към хотела — Сидней Армс — Александра си даде сметка, че през годините, откакто за последен път бе видяла Сидней, градът се беше разраснал неимоверно, както по размери, така и с удобства, които да отговарят на статута му на оживена колониална столица. В края на Хайстрийт, на съвсем кратко разстояние от училището, се намираше хотелът, който беше изграден по модел на Гранд хотел в Лондон. Стаята на Александра беше просторна, луксозно мебелирана и гледаше към градините отзад, докато овцевъдите и помощниците бяха отседнали в една странноприемница няколко улици по-нататък.

Александра нетърпеливо влезе в хотела, тъй като сутринта беше изпратила единия от помощниците да занесе молба за среща със семейство Бакстър, заедно с писмата на Катрин до родителите й. На рецепцията тя намери покана от Обърта Бакстър да ги посети, когато й е удобно. Без да бърза, Александра обядва в тихата и елегантна трапезария, след това отиде при Мортън.

Полудървената сграда в търговския център, където преди години тя идваше от време на време при брат си, докато той работеше, беше непроменена и извика приятни спомени. Вътре помощниците все още работеха над канцеларските регистри и писма, застанали на високите писалища точно както преди. Но вместо Крейтън, мъжът, който разговаряше с главния чиновник, беше нейният син.

Мортън беше среден на ръст и скъпият, безупречно ушит костюм, в който беше облечен, отвличаше погледа от коремчето му, което вече беше оформил от прекалено малко физическа активност. Лицето му беше възпълничко и мрачно, а русата му коса и острите му проницателни бледосини очи бяха най-привлекателните му черти. Но за Александра той бе толкова мил и не по-малко забележителен от неговия висок и красив брат.

Мортън се обърна към нея, като учудването върху лицето му премина в усмивка, която стопли сърцето й от радост.

Силната й любов към него я изпълваше докрай, и тя изпитваше желание да го прегърне, но той не обичаше показността, особено когато присъстваха други. Тя се сдържа само да го целуне по бузата за поздрав и Мортън направи същото.

След като я представи на чиновниците си, той я отведе в стаята си.

— Колко неочаквано — коментира той. — Какво те носи в Сидней?

Александра му каза някои от причините за пътуването й усещайки промяна в настроението му. Изненадата и удоволствието да я види отстъпиха на така обичайното за него поведение на отбрана.

— Най-вече съм тук — каза тя накрая, — тъй като отдавна не съм виждала теб и Диердри.

Щом я настани на стола до писалището, Александра видя в очите му студенината, която познаваше толкова добре и от която се страхуваше така много.

— И без съмнение искаш да ме осъдиш заради Клара Тейвиш — предположи той, като седна на стола си.

— Да те осъждам? Това е много силен израз, Мортън!

— Може би, но отговаря на голяма част от разговорите, които сме водили с теб през годините. Когато бях момче, ти непрекъснато ме цензурираше.