Аарон Флетчър - Птиците свиват гнезда

Историята му приличаше на разказите на други затворници с професии, много от които твърдяха, че са невинни. За разлика от тях, дребните престъпници често се опитваха да се представят за по-лоши, отколкото бяха в действителност в стремежа си да направят впечатление на останалите. Според Дейвид и в двата случая истината беше някъде по средата, като погрешните присъди и наистина несправедливо осъдените бяха малко.

Осъдените бяха утайката на пренаселените градове и на едно общество, терзано от катаклизмите на прехода от манифактура към фабрична промишленост. Веднъж отхвърлени като измета на обществото, те биваха изпращани в непознатата и неизследвана земя, скъсвайки напълно с миналото си и отваряйки нова страница в живота си. Що се отнасяше до самия него, Дейвид си даваше сметка, че присъдата му е повече от справедлива, в сравнение с обичайното наказание за убийство. Настоящето си той приемаше не като ново начало, а като мрачен и тъжен край на изживяното досега.

По време на обиколката из обекта, Дейвид разбра основната причина за изоставането. Различните майстори и техните чираци работеха усилено, но някои от общите работници се шляеха и разтакаваха, вместо да доставят материалите на нужните места. От това следваха забавяния и обърквания, избухване на нервите и непрестанни свади и крамоли. Вината беше на Франсис, който умееше да проектира сгради по-добре, отколкото да следи работата по тяхното изпълнение.

Денят клонеше към своя край и мъжете се разотиваха, когато Франсис приключи със запознаването на Дейвид с обекта. Архитектът отвърза коня си от кола, забит край тревистия път в единия край на обекта, като се оплакваше от разстоянието, което всеки ден трябваше да изминава, за да се прибере вкъщи и да се връща на следващия ден отново.

— Дайте ми списъците на хората и утре аз ще следя за тях по време на сбора — предложи Дейвид. — Така че не е необходимо да идвате толкова рано.

— Не мисля, че това е разумно, поне засега — предпазливо се противопостави Франсис. — Искам да ви опозная повече.

— Вие вече знаете, че съм се занимавал с работници — отговори нетърпеливо Дейвид. — Ако трябва да съм общ работник тук, добре. Но щом ще бъда надзирател, дайте ми списъка.

Ниският набит мъж с неудоволствие му подаде списъка, сетне възседна коня и тръгна.

Дейвид се изми, отиде да вечеря и отново се върна в стаята си да я почисти, преди съвсем да се е стъмнило. Щом приключи си легна, като изпитваше известно облекчение от това, че е тъмно и не може да гледа портрета на бившата си съпруга.

На сутринта, когато работниците се събираха на обекта, Дейвид ги изучаваше, докато извикваше имената им по списъка. Като цяло те бяха по-добри от средния екип в Нюкасъл. Никой от тях не беше доведен до пълно оскотяване, от страна на садистична охрана или надзиратели, което често се случваше на други места, за да се съпротивлява с животинско упорство на заповедите.

Онези майстори, които бяха извършили някакви престъпления в пияно състояние или попаднали в лоша компания, поради безработица или безпаричие, се възползваха от ситуацията по възможно най-добрия начин. Техните умения се търсеха навсякъде и те работеха усърдно, като избягваха да вършат каквито и да било нарушения с надеждата, че когато бъдат освободени, лесно ще си намерят работа и ще имат възможност да извикат семействата си.

По-голямата част от черноработниците идваха от онези райони на големите градове, известни с високата си престъпност. Далеч от обичайната си среда и с осигурени квартира и храна, при това по-добри от всичко, което бяха виждали през живота си, тук пред тях се откриваха нови възможности. Някои щяха да успеят, други не чак толкова, а трети вероятно щяха да свършат на остров Нюфолк.

Сред черноработниците Дейвид забеляза неколцина, които не беше видял предния ден. Той знаеше, че те се бяха измъкнали от строежа, както знаеше за други, които се бяха мотали, защото не им се работеше, но се страхуваха да напуснат обекта. За Дейвид също така важни бяха и онези от работниците, които бяха още момчета. Те щяха да се изкушат да следват лошия пример и в крайна сметка можеха да бъдат изпратени на острова.

Единият от мъжете, които липсваха предишния следобед, се открояваше сред останалите, и бе невъзможно Дейвид да не го забележи. Яркочервено петно по рождение покриваше едната половина на лицето му, а очите му бяха необикновено бледосини — студени и безпощадни очи, които сякаш бяха направени от парчета стъкло. Грубите и тъпи черти на физиономията му отговаряха напълно на очите му, а сплъстените му коси и брада бяха руси на цвят.