Аарон Флетчър - Птиците свиват гнезда

От другата страна на двора имаше дървен триъгълник с обърнат надолу връх, към който връзваха провинилите се затворници и ги бичуваха с камшик. До него се издигаше бесилката, от която висяха две примки, блъскани насам-натам от вятъра. Докато чакаха, Дейвид си помисли, че сборът изобщо не успяваше да постигне целта си на поучителен урок, тъй като много от каторжниците гледаха на бесенето като на забавление.

Няколко минути по-късно от сградата на охраната се зададе процесия, водена от двама души с барабани, които удряха в такта на някакъв марш. След тях вървяха комендантите и един свещеник. Най-отзад бяха двамата осъдени и охраната. Единият от затворниците беше мрачно предизвикателен, опитваше се да се откъсне от охраната, която държеше ръцете му, а другият хленчеше и едвам си тътреше краката, тъй че охраната почти го влачеше.

Щом стигнаха бесилката, барабаните млъкнаха, а охраната поведе осъдените към стъпалата. Нагласи двамата мъже върху сандъчетата точно под примките и хленчещият затворник се отдръпна уплашено, а от вятъра въжето се удари в лицето му. Свещеникът се изкачи по стъпалата и застана до ридаещия мъж, като извади молитвеника си. Сложи ръка върху рамото му и зачете от книгата, но Дейвид не можеше да чуе думите.

Когато свещеникът тръгна към другия осъден, мъжът се обърна и го заплю. Свещеникът пъхна молитвеника в джоба си и заслиза по стъпалата. Застанал долу под бесилката, комендантът заговори нещо на хлипащия осъден, а той клатеше глава в знак на несъгласие и продължи да ридае. Тогава комендантът се обърна към другия осъден.

— Да, имам да кажа няколко последни думи — объркано започна мъжът. — Вървете по дяволите всички вие, заедно с окървавения ви губернатор, застанал начело на този срамен парад, и вие, които осигурихте тъпите сеирджии, всички вие, вървете по дяволите, където ви е мястото.

Комендантът се извърна и тръгна към стражата, а вятърът рошеше пискюлите на еполетите му. Охраната нахлузи парцалени чували върху главите на осъдените, завърза ги около вратовете им, след това намести примките и нагласи сандъчетата. Единият от стражата застана до лоста в единия край на бесилото, сложи едната си ръка върху него и загледа коменданта право в очите.

Барабаните заудряха забързано, а звуците се въртяха и потъваха във воя на вятъра. Когато комендантът даде знак, барабаните млъкнаха и единият мъж от охраната рязко дръпна лоста надолу. Капакът под нещастниците се отвори и те увиснаха, въжетата се стегнаха силно и обесените подскочиха, в момента, в който вратовете им се счупиха. Телата им се гърчеха и друсаха конвулсивно, сетне застинаха неподвижно.

Напускайки двора сред тълпата от затворници, Дейвид чу как някои от тях се смееха и обсъждаха други случаи на бесене на затворници, които бяха гледали преди, и които по думите им били много по-забавни, защото обесените умирали по-дълго. Други от затворниците вървяха мълчаливо, настроението им отговаряше на неговото.

След като се нахрани в готварницата, Дейвид показа разрешителното за пътуване на един от затворниците готвачи, който му донесе парче хляб и два варени картофа. Когато стигна до пътя, който водеше към Парамата в края на града, вятърът и дъждът отслабнаха. Няколко минути по-късно дъждът спря, а вятърът започна да затихва. След като измина около една миля, облаците започнаха да се разкъсват. Настъпи светъл и весел зимен ден, а слънцето грееше достатъчно силно, за да изсуши дрехите му.

През първия час, Дейвид минаваше покрай къщи, разпръснати край пътя, който гъмжеше от хора — едни вървяха пеша, други яздеха коне, а трети превозваха в каруци селскостопански продукти за пазара в Сидней. Не след дълго, Дейвид се оказа сам на пътя, който лъкатушеше през една открита гора близо до река Парамата.

На обяд, той спря в горичка край реката, за да похапне. Гледката представляваше приятна идилия сред евкалиптови дървета с купчини паднала кора в основата им и висящи ивици на онази кора, която все още се държеше по стволовете им. По върховете на дърветата крясъците на стрелкащи се между клоните папагали, се смесваха с писъците на бъбрици и ластовички. На няколко крачки по-нататък, през сребърните стволове на дърветата се виждаше как реката се разлива нашироко и тече спокойна, а във водите й се отразяваха надвисналите отгоре й клони.

След като се нахрани, Дейвид седна и отдъхна няколко минути. В усамотението на горичката той се почувства почти доволен в пълно разбирателство и покой със себе си и света. Настроението беше необичайно за него, но сега всичките му мъки и терзания изглеждаха толкова далечни.