Аарон Флетчър - Птиците свиват гнезда

— Да, ваше превъзходителство. Веднага щом се върна в Нюкасъл, ще го изпратя със следващия платноход.

Губернаторът кимна доволно и разговорът се прехвърли на други теми. Докато беседваха, мислите на Оливър бяха раздвоени между разговора и догадките, дали, когато отиде в пощата, ще намери писма от семейството и приятелите си. Той силно се надяваше, че ще има писма с окуражаващи новини за шансовете да бъде прехвърлен в Индия или Африка.

Седмица по-късно, през един дъждовен и ветровит следобед, Дейвид пристигна в Сидней на борда на търговски тримачтов платноход, който извършваше рейсове между пристанища в Нова Зеландия и Австралия. Докато останалите затворници от местата близо до Сидней, всячески се опитваха да бъдат изпратени в столицата, на Дейвид му бе напълно безразлично. Всички места си приличаха. Но както се подразбираше, тук щеше да е зает непрекъснато, а той искаше тъкмо това. Работата ангажираше мислите му и го уморяваше, и той можеше да спи по време на дългите и самотни нощи.

С увито на руло и преметнато през рамо одеяло с вещите му, той стигна до брега в лодка, в която се намираше и част от екипажа. Моряците възбудено разговаряха, предвкусвайки посещението си в „Бардака“. От стрехите на сградите се стичаха дъждовни капки, улиците бяха потънали в кал и из града почти не се виждаше жив човек. Дейвид познаваше Сидней, тъй като непосредствено след пристигането си бе прекарал няколко седмици в него заедно с група каторжници, които бяха свързани с обща верига. Без да обръща внимание, че дрехите му прогизват от дъжда, той се движеше в посока към казармата.

В мръсната и разхвърляна канцелария на затвора, неграмотната на смяна стража предаде на чиновника разрешителното за пътуване на Дейвид. Той го прочете, като се хилеше иронично:

— Не само че носи кафяви панталони, ами тук ще бъде на лично разположение на губернатора, ефрейтор Аткинс — изкоментира мъжът. — Кой знае, между нас сега навярно ще има кралски благородник!

— Ъхъ, видях изящната каляска, с която пристигна тук — злобно измърмори човекът от охраната. — Как се казва и какво ще прави?

— Дейвид Керък и има заповед за него от коменданта — отговори чиновникът, като ровеше из папките на масата. Отдели един документ и се зачете в него. — Ето го, трябва да отиде в Парамата и да работи при Франсис Гринуей, онзи, който получи помилване от губернатора, веднага щом пристигна, тъй като знаел да строи черкви и други такива.

Човекът от стражата кимна и нетърпеливо махна с ръка:

— Знам добре кой е Гринуей. Пиши му пропуска за Парамата и гледай всичко да стане колкото се може по-бързо.

Като извади лист хартия и писалка, чиновникът надраска бързо и неграмотно пропуска за пътуване и го подаде на човека от охраната. Докато той го разглеждаше внимателно, придавайки си онази важност, типична за хората с по-долен чин, чиновникът стоеше встрани от него и правеше подигравателни физиономии.

— Иди да ядеш в готварницата — каза стражата на Дейвид, подавайки му документа. — След това си намери легло в казармата. Утре хвани пътя нагоре по реката и ще стигнеш до Парамата. Покажи това на някой от готварницата и утре ще ти дадат храна за из път. Пеша дотам е доста време.

— Сборът — напомни чиновникът на човека от охраната, когато Дейвид тръгна да излиза.

— А, вярно — сети се мъжът. — Всички затворници са длъжни да се съберат в двора утре на разсъмване. Каквото е времето, май няма да можем да видим изгрева на слънцето, но все пак гледай да си там.

— За какво е този сбор? — попита Дейвид.

— Скоро ще разбереш — отговори му троснато охраната, докато чиновникът се хилеше многозначително. — Гледай да си там.

Дейвид излезе от канцеларията и под ударите на дъжда и вятъра се присъедини към затворниците, които се тълпяха в мръсната и шумна готварница. След като получи парче стар хляб и варена безсолна риба, Дейвид седна на една от масите. Докато се хранеше, чу другите да говорят за сбора. Двама избягали затворници започнали да нападат и ограбват пътници и отдалечени ферми, но били заловени. На следващото утро щяха да ги бесят и всички каторжници, намиращи се в Сидней, щяха да присъстват на процедурата, като предупреждение към всеки, който би се изкушил да стори същото.

В едно от крилата на казармата, мръсно и мрачно, Дейвид откри свободно легло, всъщност груба дъска, закрепена към стената. През седмицата, в която беше прекарал в колибата в Нюкасъл, той с удоволствие беше привикнал със самотата и мястото, което поддържаше чисто. Ето защо сега мръсотията и стълпотворението от хора в бараките, му се сториха още по-отвратителни. През нощта спа дълбоко, а сутринта, преди изгрев-слънце бе събуден от охраната, която крещеше всички да се събират в двора. Все още продължаваше да вали слаб дъжд, когато Дейвид излезе навън и тръгна заедно с останалите към двора, който се намираше в единия край на лагера. Извън подслона на сградите силният леден вятър блъскаше ситния дъждец из целия двор и затворниците трепереха от студ, като псуваха ядосано. Когато най-сетне утрото дойде, макар сиво и мрачно, охраната започна да обикаля и крещеше на затворниците да се строят в редици и да млъкнат.