Мишел Уелбек - Възможност за остров

От финансова гледна точка преместването щеше да се окаже доходна операция: цената на парцелите се беше утроила след установяването ми тук. Трябваше да намеря купувач; имаше богати хора, но в Марбеля те вече бяха доста много — богатите обичат да са сред богати, така е, това ги успокоява, приятно им е да срещат същества, подложени на същите мъчения и които уж поддържат с тях не напълно користни отношения; приятно им е да вярват, че човешкият вид не се състои изцяло от вредители и паразити; но след определена гъстота все пак се получава пренасищане. За момента гъстотата на богаташите в областта около Алмерия беше твърде ниска; трябваше да намеря сравнително млад богаташ, първопроходец, интелектуалец, може би симпатизант на еколозите, богаташ, който ще си пада по наблюдение на камъни, човек, който беше забогатял примерно в информатиката. В най-лошия случай Марбеля беше само на сто и петдесет километра, а проектът за магистрала беше в напреднал етап. Тук никой нямаше да съжалява за мен. Но къде да отида? И за какво? Истината е, че се срамувах — срамувах се да призная на брокера, че се бях разделил с жена си, че нямах и любовници, които биха оживили тази огромна къща, срамувах се, че съм сам.

В замяна на това изгарянето на снимките беше нещо осъществимо; събирах ги цял един ден, имаше хиляди, бях маниак на тема снимки за спомен; прегледах ги набързо, възможно е и някои други бивши любовници да са изчезнали в общия куп. На залез-слънце закарах с количка всичко до песъчливо място встрани от терасата, изсипах отгоре цяла туба бензин и драснах клечка кибрит. Лумна великолепен огън, висок няколко метра, може би се забелязваше от километри и дори от алжирския бряг. Изпитах живо, но крайно мимолетно удоволствие: към четири часа се събудих отново с усещането, че хиляди червеи пълзят по кожата ми, имах неудържимото желание да се чеша до кръв. Телефонирах на Изабел, която вдигна слушалката след второто иззвъняване — значи и тя не спеше. Уговорихме се да мина да взема Фокс след няколко дни и че той ще остане при мен до края на септември.

Както при всички мерцедеси от висока класа, с изключение на „SLR Макларън“, скоростта на 600 SL е ограничена електронно до 250 км/ч. Не мисля, че съм карал с по-малка скорост между Мурсия и Албасете. Имаше няколко доста дълги и много широки завои; имах усещане за абстрактна мощ, вероятно нещо такова изпитва човек, на когото не му пука от смъртта. Траекторията остава съвършена дори когато завърши със смърт; може да се сблъскаш с камион, да обърнеш колата и Бог знае какво още; това с нищо не намалява красотата на траекторията. Малко след Таранкон леко намалих скоростта, за да поема по R3, после по M45, но не паднах под 180 км/ч. По абсолютно празната R2, която минаваше на трийсетина километра от Мадрид, пак се върнах на максималната скорост. Прекосих Кастилия по N1 и продължих с 220 км/ч до Витория-Гастейз, а после поех по криволичещите шосета на Баската област. Пристигнах в Биариц в единайсет часа вечерта, взех стая в „Софител Мирамар“. Имах среща с Изабел на другия ден в десет часа в „Сребърният сърфист“. За мое голямо учудване тя бе свалила всичките си килограми. Лицето й бе слабо, леко сбръчкано и измъчено от скръб, но отново беше станала елегантна и красива.

— Как успя да спреш с пиенето? — попитах я аз.

— Морфин.

— Трудно ли го намираш?

— Не, не, напротив, тук е много лесно; във всяка чайна има мрежа за доставка.

Значи така, бабишкерите от Биариц се друсаха с морфин: ето това беше новина.

— Въпрос на поколение — каза ми тя. — Сега е ред на изискани бабки, стил рокендрол; естествено, те си имат други нужди. Не си прави илюзии — лицето ми изглежда горе-долу нормално, но затова пък тялото ми напълно се отпусна, дори не смея да ти покажа какво се крие под анцуга ми — тя посочи тъмносиния си екип с бели ленти, който й беше с три размера по-голям. — Вече не играя балет, не се занимавам с никакъв спорт, нищо: дори не ходя на плуване. Правя си една инжекция сутрин, една — вечер, между двете гледам морето и това е. Дори не ми липсваш, е, не много. Нищо не ми липсва. Фокс много си играе, тук е щастлив…

Поклатих глава, изпих си какаото и отидох да платя сметката в хотела. След час бях стигнал Билбао.

Един месец ваканция с кучето ми — хвърлям му топката по стълбата, тичаме заедно по плажа. Живея.

На 30 септември в седемнайсет часа Изабел паркира пред входа на вилата. Беше си купила „Мицубиши Спейс Стар“, кола, която „Автожурнал“ беше класирал в категорията „лудоспейс“ (баничарка). По съвета на майка си беше избрала модификация „Бокс Офис“. Остана около четирийсет минути, преди да потегли наново към Биариц. „Така е, постепенно се превръщам в бабичка… — каза тя, докато настаняваше Фокс на задната седалка. — Симпатична бабичка в «Мицубиши Бокс Офис».“