Мишел Уелбек - Възможност за остров

— Не разбирам много от съвременно изкуство — извиних се аз. — Чувал съм за Марсел Дюшан и това е всичко.

— Безспорно той е имал най-голямо влияние върху изкуството на двайсети век. По-рядко се споменава Ив Клайн, но всички, които се занимават с пърформънс, хепънинг или бодиарт, тръгват от него, съзнателно или не.

Той замълча. Като видя, че не отговарям нищо и дори не давам вид, че разбирам за какво говори, той продължи:

— Най-общо съществуват три големи тенденции. Първата и най-значителната, която получава 80% от субсидиите и чиито произведения се продават най-скъпо, е най-общо ужасът: ампутации, канибализъм, избождане на очи и т.н. Например всяка работа, извършвана в сътрудничество със серийните убийци. Втората използва хумора — или директна ирония с пазара на изкуството в стил Бен 49 49 Вотие, Бен — съвременен френски художник, роден в Неапол, живее и работи в Ница. — Б.пр. , или по-изтънчени неща а ла Бродтаерс 50 50 Бродтаерс, Марсел — съвременен белгийски художник. — Б.пр. , при които целта е да се смути и засрами зрителят, художникът или и двамата чрез жалко, посредствено зрелище, будещо непрекъснато съмнения в художествената си ценност; тук спада и цялата работа с кича, който можеш да наподобяваш отчасти, да имитираш, а понякога да постигнеш за кратко, но само при условие че посредством някаква метанаративност посочиш, че го вършиш съвсем съзнателно. И накрая има трета тенденция — виртуалното изкуство: често се прави от млади хора, силно повлияни от манга 51 51 Японска анимация. — Б.пр. и героично фентъзи; мнозина започват с това, после минават към първата тенденция, след като разберат, че човек не може да се изхранва от Интернет.

— Предполагам, че ти не поставяш себе си в нито една от тези тенденции?

— Понякога кичът ми харесва и не ми се иска на всяка цена да му се подигравам.

— Но елоимитите донякъде си падат по него, нали?

Той се усмихна:

— Пророкът го върши невинно, у него няма никаква ирония, всичко е много по-чисто…

Мимоходом отбелязах, че той беше казал „пророкът“ съвсем естествено, без никаква особена промяна на гласа. Наистина ли вярваше в Елоимите? Отвращението му от картините на пророка вероятно понякога го притесняваше; у този младеж нещо ми се изплъзваше, трябваше много да внимавам, ако не исках да го стресна; поръчах още една бира.

— Въпрос на степенуване — продължи той. — Всичко е кич в известен смисъл. Музиката като цяло е кич; изкуството е кич, дори литературата е кич. Всяка емоция е кич, по дефиниция; но и всяка мисъл и дори всяко действие. Единственото нещо, което не е абсолютен кич, е небитието.

Той ме остави да размислям върху тези думи и после подхвана наново:

— Искаш ли да видиш какво правя?

Естествено, приех. Отидох при него следващата неделя сутрин. Той живееше в къща с градина в Шьовийи-Ларю, в район, който се намираше във фаза на „креативна деструкция“, както би казал Шумпетер: докъдето ти стигне погледът, се виждаха кални, изоставени терени, настръхнали от кранове и огради; тук-там стърчаха няколко строящи се блока в различна степен на довършване. Каменната къща на Венсан, която вероятно датираше от 1930 година, беше единствената оцеляла от тази епоха. Той ме посрещна на прага.

— Това е къщата на дядо ми и баба ми — каза той. — Баба умря преди пет години; дядо ми я надживя с три месеца. Мисля, че умря от мъка — дори се изненадах, че издържа и три месеца.

Когато влязохме в столовата, почувствах някакъв шок. Противно на онова, което обичах да разправям, когато ме интервюираха, не бях произлязъл от простолюдието, баща ми вече беше преминал първия и най-труден етап от социалния възход — беше станал висшист . Въпреки това познавах народа, през цялото си детство, у чичовците и лелите си, бях имал възможност да се смеся с него, познавах неговата семейственост, наивната му сантименталност, вкуса му към алпийските пейзажи и колекциите от книги на класици, подвързани със скай. В дома на Венсан видях всичко това, включително и фотографиите със съответните рамки и куклата от зелено кадифе, под която криеха телефона; очевидно той нищо не бе променил след смъртта на дядо си и баба си.

Чувствайки се доста неловко, седнах на един фотьойл и изведнъж забелязах на стената нещо, което може би не беше от миналия век: снимка на Венсан, седнал до голям телевизор. Пред него на малка масичка имаше две доста несръчни, почти детски скулптури, изобразяващи един самун хляб и една риба. На екрана на телевизора с гигантски букви беше написано: „НАХРАНЕТЕ ХОРАТА. ОРГАНИЗИРАЙТЕ ГИ“.