Мишел Уелбек - Възможност за остров

Не искам да кажа, че скечовете ми не бяха смешни; напротив. Наистина, бях тънък наблюдател на съвременната действителност ; но право да си кажа, имах чувството, че това беше толкова елементарно, че в съвременната действителност имаше толкова малко неща, достойни за наблюдение — така бяхме опростили и орязали всичко, бяхме разрушили толкова бариери и табута, измамни надежди, фалшиви стремежи, че несъмнено оставаше много малко. В социален план имаше богати и бедни и между тях — няколко нестабилни прехода, така нареченият социален възход , сюжет, който беше прието да се иронизира; съществуваше и по-сериозна възможност: да се разориш. В сексуален план имаше хора, които възбуждаха желание, и такива, които изобщо не го възбуждаха — този прост механизъм с няколко модални усложнения (хомосексуализъм и т.н.) можеше лесно да се сведе до суетата и нарцистичното съперничество, прекрасно описани от френските моралисти още преди три века. От друга страна, съществуваха и порядъчните хора , които работеха, участваха в реалното производство и — малко комично, или ако желаете, патетично (но пък аз бях комик) — се жертваха заради децата си; онези, които не са били красиви като млади, нито амбициозни по-късно, а богати — никога; именно те обаче подкрепят с цялото си сърце — и дори първи и по-искрено от всеки друг — ценности като красотата, младостта, амбицията, богатството, секса; това са хората, които в известен смисъл сгъстяват соса . Със съжаление мога да кажа, че те не можеха да бъдат сюжет . Вмъквах някой и друг от тях в скечовете си за разнообразие и за реалистичен ефект ; но все пак започвах сериозно да се отегчавам. Най-лошото бе, че ме смятаха за хуманист, язвителен хуманист, разбира се, но все пак хуманист. Ето например една от шегите, които изпъстряха спектаклите ми:

— Знаеш ли как се нарича тлъстото около вагината?

— Не.

— Жена.

Странното е, че аз успявах да пробутвам подобни неща, а списания като „Ел“ и „Телерама“ продължаваха да публикуват положителни отзиви за мен; вярно е, че появата на комици от арабски произход бе върнала на мода мачистките изцепки, а аз го правех по конкретен повод и го вършех умело: пусках лайномета, спирах го, но всичко си беше под контрол. В края на краищата най-голямата полза от професията на хуморист и изобщо от хумористичното поведение в живота е, че можеш да се държиш като гадняр съвсем безнаказано и дори да извлечеш от гадостта си сексуални победи и парични знаци, при това с всеобщо одобрение.

В действителност моят така наречен хуманизъм почиваше на много слаби основи — лека закачка с продавачите на цигари, намек за труповете на нелегални чернокожи имигранти, изхвърлени на испанския бряг, бяха достатъчни, за да ми извоюват репутацията на човек от левицата и правозащитник . Аз ли съм от левицата? От време на време вкарвах в скечовете си няколко сравнително млади антиглобалисти, без да ги представям като съвсем антипатични; понякога успявах да се поддам на известна демагогия; пак повтарям — бях добър професионалист. От друга страна, приличах на арабин, което улеснява нещата — единственото съдържание на лявата идеология през онези години беше антирасизмът, или по-точно расизмът срещу белите. Впрочем не разбирах откъде се беше взела тази арабска физиономия, която с годините ставаше все по-характерна — майка ми имаше испански произход, баща ми, доколкото знаех, беше бретонец. Тъпата ми сестра например безспорно беше средиземноморски тип, но не беше и наполовина толкова мургава, колкото аз, и косите й бяха прави. Можех да се запитам дали майка ми винаги се е отличавала с образцова съпружеска вярност? Или ме беше направил някой Мустафа? Или пък — друга хипотеза — някакъв евреин? Fuck with that 5 5 Майната му (англ.). — Б.пр. : арабите масово идваха на спектаклите ми — евреите също, макар и по-малко, и всички плащаха билетите си по пълната тарифа. Човек се чувства засегнат от обстоятелствата около своята смърт; за обстоятелствата, при които е роден, е по-съмнително.

Колкото до правата на човека , очевидно ми бе все тая; та аз едва успявах да се заинтересувам от правата на оная ми работа.

В тази област продължението на кариерата ми почти беше потвърдило първия ми успех във ваканционния клуб. Като цяло жените нямат чувство за хумор и затова го смятат за част от мъжествените качества; през цялата ми кариера не бях лишен от възможността да си завирам члена в подходящото отвърстие. Право да си кажа, тези сношения не ме кефеха особено: жените, които се интересуват от комици, обикновено са на възраст, наближават четирийсетте и вече започват да чувстват, че нещата отиват на зле. Някои имаха дебел задник, други — гърди като кесе за баня, а понякога и двете. В общи линии не бяха много възбуждащи, а когато ерекцията ти намалява, не са ти особено интересни. Не бяха и много стари; знаех, че към петдесетте отново щяха да търсят измамни, успокоителни и леснодостъпни връзки — които впрочем нямаше да намерят. Дотогава можех само да потвърдя — съвсем неволно, повярвайте ми, никак не е приятно — спадането на еротичната им стойност; можех само да потвърдя първите им подозрения, да им внуша, въпреки волята си, един отчаян възглед за живота: не, не ги очаква зрялост, а старост; не, в края на пътя не се очертава ново разцъфтяване, а куп фрустрации и страдания, в началото незабележими, но много скоро — непоносими; всичко това не беше особено здравословно, никак не беше здравословно. Животът започва на петдесет години, така е; като изключим, че свършва на четирийсет.