Карлос Сафон - Среднощният дворец

Момчето избърса кръвта от лицето си и се обърна, търсейки този глас в сумрака. Силуетът на Джавахал бе ясно очертан, седнал на срещуположния край на пейката. За миг Бен изпита смущаващото чувство, че се е опитал да мине през огледало и е станал жертва на някаква сложна оптическа измама.

— Нищо не е такова, каквото изглежда — рече Джавахал. — Това вече трябва да ти е направило впечатление в тунелите. Когато проектирах това място, запазих няколко изненади, известни само на мен. Обичаш ли математиката, Бен? Математиката е религията на хората с мозък, затова има толкова малко следовници. Жалко, че нито ти, нито твоите наивни приятели ще излезете някога оттук. Можехте да разкриете пред света някои от загадките, скрити в тази постройка, и с малко късмет щяхте да получите в отплата същите подигравки, завист и презрение, с които бе възнаграден нейният създател.

— Омразата отдавна ви е заслепила.

— Единственото, което омразата направи с мен — отвърна Джавахал, — бе, че ми отвори очите. А сега най-добре ще е да отвориш широко твоите, защото ще видиш, че макар и да ме смяташ за обикновен убиец, все пак ще имаш шанс да спасиш себе си и приятелите си. Шанс, какъвто аз нямах.

Той стана и се приближи до Бен. Момчето преглътна на сухо и се накани да побегне. Джавахал спря на два метра от него, скръсти спокойно ръце и направи малък поклон.

— Разговорът беше удоволствие за мен, Бен — рече приветливо. — А сега се приготви и ела да ме намериш.

Преди Бен да смогне да каже нещо или да помръдне някое мускулче, силуетът на Джавахал се превърна в огнен вихър, който се изстреля с шеметна бързина през свода на гарата, като описа горяща арка. След няколко секунди огненият сноп потъна в тунелите като запалена стрела и остави след себе си гирлянда от пламъци, която чезнеше в мрака, чертаейки пред момчето съдбовния му път.

Бен хвърли последен поглед към окървавената наметка и отново се отправи към тунелите. Знаеше, че тоя път, накъдето и да поемеше, всички проходи щяха да го отведат до едно и също място.

Силуетът на влака изникна от сенките. Бен се взря в безкрайната върволица от вагони, белязани от огъня, и за миг му се стори, че вижда трупа на огромен механичен змей, излязъл от дяволското въображение на Джавахал. Когато се приближи, позна влака. Беше същият, който преди няколко нощи сякаш бе видял да минава през стените на сиропиталището, обвит от пламъци и понесъл пленените души на стотици деца, които се бореха да избягат от този вечен ад. Сега влакът стоеше бездейно, неподвижен и тъмен, и никакви признаци не сочеха, че приятелите на момчето биха могли да са вътре.

Все пак едно предчувствие подсказа на Бен обратното. Той подмина локомотива и тръгна бавно покрай редицата от вагони, търсейки другарите си.

Някъде по средата на пътя погледна назад и видя, че началото на влака вече се е изгубило в сенките. Канеше се да продължи, когато забеляза едно мъртвешки бледо лице, което се взираше в него от прозореца на най-близкия вагон.

Бен рязко обърна глава и сърцето му прескочи. Едно момче на не повече от седем години го гледаше втренчено с дълбоките си черни очи. Бен преглътна на сухо и пристъпи към него. Детето разтвори устните си и от тях изригнаха пламъци. Те запалиха образа му, който се разпадна като сух лист хартия пред очите на Бен. Почувствал сякаш ледена ръка на тила си, той закрачи нататък, като се стараеше да не обръща внимание на страховития шепот от множество неясни гласове, които долитаха от някакво скришно място във влака.

Когато най-сетне стигна до последния вагон, отиде до вратата му и натисна дръжката. Вътре горяха стотици свещи. Бен влезе и лицата на Изабел, Иън, Сет, Майкъл, Сирадж и Рошан грейнаха от надежда. Бен изпусна въздишка на облекчение.

— Сега вече всички сме налице. Навярно можем да започнем играта — изрече един познат глас до него.

Момчето бавно се извърна. Ръцете на Джавахал бяха обгърнали сестра му. Вратата на вагона се затвори плътно като бронирана. Джавахал пусна Шиър и тя изтича при Бен, който я прегърна.

— Добре ли си? — попита той.

— Разбира се, че е добре — тросна се Джавахал.

— Всички ли сте добре? — обърна се Бен към членовете на обществото „Чоубар“, които бяха оковани към пода.

— Отлично — рече Иън.

Двамата си размениха погледи, по-красноречиви от всякакви думи. Бен кимна.

— Ако някой от тях е получил драскотина — заяви Джавахал, — то е само поради собствената му непохватност.