Карлос Сафон - Среднощният дворец

Бен коленичи до наметката и предпазливо протегна ръка към нея. Платът бе напоен с тъмна, възтопла течност, която изглеждаше смътно позната на допир, но извикваше у него инстинктивно отвращение. Под тъканта се очертаваха формите на някакъв предмет. Бен извади кибритената кутия и понечи да драсне клечка, за да разгледа внимателно находката си, но установи, че му бе останала само една. Примирен, реши да я запази за по-подходящ случай и напрегна очи, търсейки някаква следа, която би могла да го насочи към местонахождението на приятелите му.

— Какво преживяване е да се взираш в собствената си пролята кръв, а, Бен? — каза Джавахал зад гърба му. — Кръвта на майка ти, също като мен, не може да намери покой.

Ръцете на Бен се разтрепериха. Той се обърна бавно. Джавахал седеше в края на една метална пейка — зловещ цар на сенките на престола си, издигнат сред разруха и отломки.

— Няма ли да ме попиташ къде са приятелите ти, Бен? — подхвърли той. — Може би се боиш, че ще получиш обезсърчителен отговор.

— Ще ми отговорите ли, ако попитам? — рече момчето, застинало неподвижно до окървавената наметка.

— Може би — усмихна се Джавахал.

Бен избягваше хипнотичния му поглед, но най-вече се мъчеше да се отърси от нелепата мисъл, пронизваща мозъка му като крясък: че зловещата сянка, с която разговаряше сред тази пъклена обстановка, е баща му — или това, което бе останало от него.

— Съмнения ли те нападнаха, Бен? — попита Джавахал, който като че ли се наслаждаваше на разговора.

— Вие не сте баща ми. Той никога не би наранил Шиър — тросна се Бен нервно.

— Кой ти е казал, че смятам да я нараня?

Бен повдигна вежди и видя как Джавахал протегна облечената си в ръкавица ръка и я натопи в локвата кръв до нозете си. После вдигна пръсти към лицето си и размаза кръвта по ъгловатите си черти.

— Една нощ преди много години, Бен, жената, чиито кръв бе пролята на това място, бе моя съпруга и майка на децата ми. Едното от тях се казваше също като теб. Странно е как спомените понякога се превръщат в кошмари. Все още тъгувам за нея. Учудва ли те това? Кой според теб е баща ти — човекът, който живее в спомените ми, или тази безжизнена сянка, която виждаш пред себе си? И какво те кара да мислиш, че между двамата има някаква разлика?

— Разликата е очевидна — отвърна Бен. — Баща ми е бил добър човек. Вие сте просто един убиец.

Джавахал сведе глава и бавно кимна. Момчето му обърна гръб.

— Времето ни изтича — рече Джавахал. — Настъпил е часът всеки от нас да посрещне онова, което му е отредено. Сега вече всички сме зрели хора, нали? Знаеш ли какво означава зрелост, Бен? Позволи на баща си да ти обясни. Зрелостта е просто процесът на осъзнаване, че всичко, в което си вярвал на младини, е лъжливо, а всички неща, в които си отказвал да повярваш, се оказват истина. Кога смяташ да съзрееш ти, сине мой?

— Вашата философия не представлява интерес за мен — отвърна момчето презрително.

— Времето ще ти я припомни, синко.

Бен се обърна и го изгледа с омраза.

— Какво искате?

— Искам да спазя едно обещание, обещанието, което поддържа жив моя пламък.

— И кое е то? — попита Бен. — Да извършите престъпление? Това ли е прощалният ви подвиг?

Джавахал подбели очи с търпеливо изражение.

— Разликата между престъпление и подвиг обикновено зависи от гледната точка, Бен. Моето обещание е просто да намеря нов дом за душата си. И този дом ще ми го осигурите вие, моите деца.

Бен стисна зъби и усети как кръвта забуча в слепоочията му.

— Вие не сте ми баща — спокойно рече той. — И ако някога сте били, срамувам се от това.

Джавахал се усмихна бащински.

— В живота има две неща, които не можеш да избираш, Бен. Първото са враговете ти. Второто — твоите роднини. Понякога между едните и другите няма особена разлика, но накрая времето ти показва, че жребият, който си изтеглил, е можел да бъде и по-лош. Животът, сине мой, е като първата партия шах. Когато започнеш да проумяваш как се местят фигурите, вече си загубил.

Бен изведнъж се хвърли върху него с цялата сила на натрупания си гняв. Джавахал остана неподвижен в края на пейката и когато момчето мина през неговия образ, силуетът му се разпадна във въздуха като статуя от дим. Бен се стовари на пода и усети, че един от ръждясалите болтове, които стърчаха от пейката, е раздрал челото му.

— Едно от нещата, които скоро ще научиш — обади се гласът на Джавахал зад гърба му, — е, че преди да се бориш с врага си, трябва да познаваш начина му на мислене.