Карлос Сафон - Среднощният дворец

Сякаш са минали години, откакто ви разказах историята на дъщеря ми Килиан. Говорих ви за нея, за удивителната ѝ лъчезарност и за това, че измежду всичките си кандидати тя избра за съпруг един мъж със скромно потекло и голям талант — млад инженер с многообещаващо бъдеще. Той обаче още от детството си носеше тежък товар на плещите си — една тайна, която щеше да погуби и него, и мнозина други. И макар че може да ви се стори парадоксално, позволете да започна този разказ от края, а не от началото, за да доизясня разкритията, които така прозорливо направихте.

Чандра Чатърджи беше вечният мечтател — човек, отдаден на идеала си за по-добро и по-справедливо бъдеще за хората, които виждаше да умират от мизерия по улиците на този град. А в това време зад стените на разкошните си домове онези, които той смяташе за нашественици и експлоататори на природните богатства на народа ни, забогатяваха все повече и живееха безгрижно за сметка на милионите души, обречени на нищета в голямото сиропиталище без покрив, което е Индия.

Мечтата му бе да даде средство за прогрес и обогатяване на тази нация, защото вярваше, че чрез него тя постепенно ще се отърси от гнета на британската корона; средство, което да отвори нови пътища между градовете, да завладее нови територии и да осигури бъдеще на индийските семейства. Мечтаеше за едно изобретение от желязо и огън: железницата. За Чандра железопътните линии бяха артериите, които щяха да разнесат новата кръв на прогреса из тази земя; за тях той проектира едно сърце, от което щеше да избликне нужната енергия: това бе неговият шедьовър, гарата Джитърс Гейт.

Но линията, която отделя мечтите от кошмарите, е тънка като косъм и не след дълго сенките от миналото се завърнаха, за да вземат своята дан. Един високопоставен служител на британската армия, полковник Артър Луелин, бе осъществил главоломна кариера благодарение на „подвизите“ си — кланетата на невинни хора, деца и старци, невъоръжени мъже и уплашени жени из градовете и селата на целия Бенгалски полуостров. Където и да пристигнеше посланието за мир и обединение на нова Индия, там не след дълго се появяваха и неговите пушки и байонети. Даровит човек с голямо бъдеще, както гордо оповестяваха началниците му. Убиец, прикриващ се зад знамето на короната и мощта на войските ѝ. Един от многото.

На Луелин не му трябваше много време, за да забележи таланта на Чандра и без особени проблеми да опише черен кръг около него, замразявайки всичките му проекти. За броени седмици всички врати в Калкута и в цялата провинция се затвориха за него. Естествено, всички освен вратата на Луелин. Той предложи на Чандра да изпълни редица проекти за армията — мостове, железопътни линии… Тези предложения до едно бяха отхвърлени от баща ти, който предпочиташе да се издържа с мизерните суми, които получаваше от някои бомбайски издатели в замяна на ръкописите си. С течение на времето примката на Луелин се разхлаби и Чандра се върна към работата над своя шедьовър.

Ала след няколко години гневът на полковника се разпали отново. Кариерата му залязваше и Бенгалския леопард, както го наричаха, спешно се нуждаеше от неочакван инцидент, от кървава баня, с която да възобнови интереса на лондонските власти към подвизите си и да възстанови репутацията си. Решението му беше ясно: да притисне Чандра, но този път с други средства.

Години наред Луелин бе проучвал инженера и копоите му в крайна сметка надушиха дирята на престъпленията, свързани с Джавахал. Полковникът извади случая на бял свят и нещата почти стигнаха до съд по времето, когато Чандра беше изцяло обвързан с проекта на Джитърс Гейт. Тогава Луелин се намеси и потули скандала, но заплаши, че ще разгласи истината, ако баща ти не създаде за него едно ново оръжие, смъртоносен инструмент за потисничество, който да сложи край на метежите на пацифистите и поддръжниците на независимостта. Инженерът бе принуден да отстъпи. Така се роди Огнената птица — машина, която можеше само за секунди да превърне някой град или село в море от пламъци.

Чандра разработваше паралелно проектите за железницата и за Огнената птица под постоянен натиск от страна на Луелин. Алчността на последния — ведно с недоверието, което бе започнал да буди сред началниците си — заплашваше да го компрометира. Навремето смятан от всички за спокоен, хладнокръвен и изпълнителен, сега той се проявяваше като неуравновесен маниак, чиято жажда за успех и признание ден след ден намаляваше шансовете му за оцеляване.