Мишел Уелбек - Подчинение

Амбициите на Мохамед бен Бюлие не се ограничават във Франция, той е човек със закалката на Наполеон и мечтае за империя. Европа се разширява – Турция и Мароко, Ливан и Египет, след тях Тунис и Алжир – целта е халифатът.

Настъпва нова ера – без "устрем горд и набег смел", а чрез преговори и избори. Много постепенно, мирно и тихо за умореното население на Франция, а скоро и на Белгия, настъпва ерата на подчинението: подчинение на новите правила, които осигуряват спокойствие и ред, подчинение на жената на мъжа, висока раждаемост благодарение на значителни детски надбавки, подчинение на интелектуалния елит, носител по дефиниция на ценностите на европейската култура, подчинение на исляма като политика и като религия.

Като политика, защото ислямът под формата на идеология организира държавата и отхвърля модерния свят, рушейки традиционния обществен ред (полигамия, отнемане на човешките права, сред които най-вече правата на жената, и т.н.). Като религия, защото "едно общество не може да просъществува без религия, независимо каква", както заявява Уелбек в едно от интервютата си по повод книгата. Защото нашата цивилизация е стигнала до стадий, в който обединяващите сили постепенно изчезват и светът става убийствено конкретен, объркан, изпълнен с врява и безумство, един гигантски екран, на който ни прожектират (кой?) с бясна скорост клипове. Изчезва основанието на повечето религии – символът, разказът за човечеството, митовете. Защото всичко, което ни се случва, има смисъл само ако препраща към нещо друго, ако е знак за нещо повече от това, което е.

И всичко това през погледа на Франсоа, представител на френския интелектуален елит. Главният герой е професор по литература в Сорбоната, постигнал върховете на кариерата си, уважаван от колегите си, ерген, самотник... В мрачното му и безутешно ежедневие светлият лъч е литературата, тя е връзката с другия, отдавна изчезнал в миналото човек, чийто дух остава в написаното и говори оттам. В тъжния свят на Франсоа проблясва възможност за безкрайност. Рядко в романите на Уелбек, които са разкази без коментар, защото коментарът е в самата тъкан на случката и всичко може да бъде изтълкувано като отрицание на това, което изглежда на пръв поглед, се появява такова недвусмислено и ясно изразено, граничещо с възхвалата, мнение. Общуването на героя с Богородицата на Рокамадур е другият му опит за досег с трансцендентното, но Духът го изоставя и той е отново "сведен до собственото си похабено, тленно тяло". Негов основен литературен спътник, с когото е в непрестанен диалог и когото е пренесъл с болките и съмненията му от XIX в XXI век, е Жорис-Карл Юисманс. Чрез него той съпоставя две епохи, две светоусещания, две религиозни изпитания: от една страна, въпреки отвращението на Юисманс от фиоритурите на църквата – възторгът и преклонението му пред непринудената вяра на тълпите поклонници, довели до покръстването му в католицизма, и от друга, възможността пред Франсоа – едва ли не единствена, за да продължи да съществува – да приеме исляма, без възторзи и преклонение, а защото, след като не е изправен пред алтернатива, няма за какво да съжалява.

Недоволен от тълкуванията на романа му, Уелбек обяснява замисъла си:

"Структурата на "Подчинение", макар и изключително проста, бе разбрана от малко хора. Аз лишавам постепенно от всичко героя си, отнемам му: приятелката му Мириам, родителите му, работата му, която в крайна сметка му дава известно удовлетворение и възможност за социален живот, изгледите за евентуално покръстване чрез провала в Рокамадур, и накрая му отнемам Юисманс (забелязал съм, че когато имате чувството, че сте изчерпали всичко, което може да се напише за един автор, не можете повече да го четете). Когато отнемете всичко на някого, продължава ли той да съществува? Със странния си оптимизъм Декарт би отговорил без никакво колебание: "да". Но аз не съм съвсем съгласен с него: съществувам, означава да съществувам в някакво отношение. Не вярвам в свободния индивид, в самотника. Тъй че аз смалявам героя си и го унищожавам. Тогава защо да има лична свобода, свобода на мисълта? Защо чисто и просто да не приеме онова, което му предлагат?".

Декарт би отговорил "да", защото в неговото Cogito ergo sum ("мисля, значи съм", а не "мисля, следователно съм") няма причинно-следствена връзка; самият факт, че се съмняваш, означава, че някой извършва съмняването, тоест съществуваш [105] Ненапразно в по-късния му труд "Размишления за първата философия" твърдението е Cogito, sum. – Б. а. .