Мишел Уелбек - Подчинение

Възползвайки се от това, че се съсредоточи върху наргилето си, което дърпаше трудно, аз погледнах дискретно часовника си и установих, че е само десет и половина, трудно можех да използвам като аргумент началото на втората ми лекция, за да си тръгна, после ми хрумна идеята да променя посоката на разговора без особени рискове: от няколко седмици се заговори отново за един проект отпреди най-малко четири-пет години, отнасящ се до основаването на университет, копие на Сорбоната, в Дубай (или Бахрейн? Или Катар? Все ги бърках.) Подобен проект беше във фаза на разучаване с Оксфорд, древността на нашите два университета явно бе съблазнила някоя от петролните монархии. С оглед на подобна перспектива, явно обещаваща реални финансови облаги за един млад доцент, дали се готвеше да участва в надпреварата, като афишира антиционистки позиции? И дали мислеше, че е в мой интерес да следвам същата линия на поведение?

Хвърлих на Стийв един зверски изпитателен поглед – момчето не беше особено интелигентно, беше лесно да го извадиш от равновесие, погледът ми предизвика бърза реакция. "Специалността ми е Блоа и това ми позволява – изломоти той, – сещаш се нали, със сигурност някои неща във връзка с това течение, за идентичност, антисемитско..." Въздъхнах, изтощен: Блоа не беше антисемит, а пък аз не бях никакъв специалист, що се отнася до Блоа. Налагало ми се е, естествено, да говоря за него във връзка с проучванията ми на Юисманс и да сравнявам използването на езика при двамата в единствения ми публикуван труд "Шемет от неологизми" – без съмнение върха на земните ми интелектуални усилия, който във всеки случай бе получил отлична критика в "Поетика" [7] Теоретично литературно списание на издателство "Сьой", основано през 1970 г. от Жерар Жьонет и Цветан Тодоров. – Б. Пр. и в "Романтизъм" [8] С подзаглавие "Списание на XIX в." издавано от издателство "Арман Колен", списанието излиза четири пъти годишно и е посветено на романтичната поезия и проза. – Б. Пр. и на който дължах вероятно научната степен професор. Всъщност голяма част от странните думи у Юисманс не бяха неологизми, а редки думи, заети от речника, свойствен за някои занаятчийски гилдии, или от регионални диалекти. Юисманс, това беше тезата ми, остава до края натуралист, стараещ се да вмъкне в творчеството си действителния говор на народа, дори в известен смисъл той си остава онзи социалист, който е участвал в младостта си във вечерите на Зола в Медан [9] От 1874 до 1880 г. в дома на Емил Зола, в началото в Париж, а по-късно в къщата му в Медан се събира "групата Медан", състояща се от Емил Зола, Ги дьо Мопасан, ЖК. Юисманс, Анри Еник и Пол Алексис. През 1980 г. излиза сборникът "Вечери в Медан" с разкази на петимата писатели. – Б. Пр. , нарастващото му презрение към левицата така и не измества първоначалната му погнуса от капитализма, парите и всичко онова, което наподобява на буржоазни стойности, той е общо взето един уникален вид натуралист християнин , докато Блоа, непрестанно жаден за комерсиални или светски успехи, се стреми със своите несекващи неологизми единствено да се различи, да се установи като преследвано духовно светило, недостъпен за света, той си избира място на елитен мистик в литературното общество на своето време и не спира впоследствие да се учудва на провала си и на безразличието, несъмнено основателно, което предизвикват анатемите му. Той беше, пише Юисманс, "нещастен човек, чието високомерие беше наистина сатанинско, а омразата му неизмерима". Всъщност от самото начало на мен ми се беше сторило, че Блоа е прототип на лошия католик, чиято вяра и ентусиазъм се разпалват истински само когато може да се отнася към събеседниците си като към прокълнати. И все пак по времето, когато пишех дисертацията си, бях във връзка с различни леви католически роялистки кръгове, които обожествяваха Блоа и Бернанос и ме примамваха с едно или друго от техните собственоръчно написани писма, докато не разбрах, че нямат, ама абсолютно нямат какво да ми предложат, нямаше нито един документ, който не бих могъл лесно да намеря сам в архивите, обикновено достъпни за университетската публика.

"Явно си попаднал на нещо... Препрочети Дрюмон", казах аз все пак на Стийв, по-скоро с цел да му направя удоволствие, и той ме удостои с послушния и наивен поглед на дете нагаждач.

Пред вратата на лекционната зала – този ден бях предвидил да говоря за Жан Лорен – трима субекти на около двайсетина години, двама араби и един черен, бяха блокирали входа, не бяха въоръжени и видът им беше по-скоро спокоен, в държанието им нямаше нищо заплашително, но това не им попречи да ме принудят, за да вляза в залата, да мина между тях, налагаше се да предприема нещо. Спрях се пред тях: вероятно бяха инструктирани да избягват провокациите, да се отнасят с уважение към факултетските преподаватели, поне се надявах, че е така.