Мишел Уелбек - Подчинение

Според любовния модел, преобладаващ в годините на моята младост (нямам достатъчно основание да мисля, че нещата са се променили значително), се предполагаше, че младите хора, след кратък период на сексуално скитничество, отговарящ на предюношеската им възраст, трябва да се впуснат в еднородни любовни отношения, съпътствани от строга моногамия, в които участваха не само сексуалните дейности, но и социалните (излизания, уикенди, ваканции). В тези връзки нямаше нищо окончателно, но те трябваше да се считат като усвояване на любовната връзка, нещо като стажове (практика, която, между другото, се разпространява все повече в професионален план като подготовка за първото назначение на работа). Любовните връзки, с променлива продължителност (продължителността от една година, която лично аз бях поддържал, би могла да се счита за допустима), с променлив брой (струва ми се, че средно между десет и двайсет е горе-долу разумно), трябваше да се редуват, докато се стигне до нещо като апотеоз, а именно до крайната връзка, която щеше да бъде този път брачна и окончателна, и щеше да доведе, посредством зачеването на деца, до създаването на семейство.

Абсолютната безполезност на тази схема осъзнах много по-късно, всъщност неотдавна, когато ми се удаде случай, с интервал от няколко седмици, да срещна случайно Орели, после Сандра (сигурен съм обаче, че срещата ми с Клое или с Виолен нямаше да промени особено заключенията ми). Веднага след като пристигнах в баския ресторант, в който бях поканил на вечеря Орели, разбрах, че ще прекарам тягостна вечер. Въпреки двете бутилки бяло "Ирулеги", които изпих почти изцяло сам, изпитвах нарастваща трудност, която стана бързо непреодолима, да поддържам разумно ниво на сърдечно общуване. Без да съм в състояние истински да си го обясня, още от първия миг ми се стори неделикатно, почти немислимо, да подхвана темата на общите ни спомени. Що се отнасяше до настоящето, беше явно, че Орели не беше успяла да създаде брачна връзка, че случайните авантюри я изпълваха с нарастващо отвращение, че с една дума, емоционалният ѝ живот клонеше към пълна и непоправима катастрофа. При все това бе опитала, поне веднъж, разбрах го по различни белези, и не се бе възстановила от този провал, горчивината и раздразнението, с които се изказваше за колегите си мъже (бяхме стигнали поради липса на нещо по-добро до разговори за професионалния ѝ живот – отговаряше за комуникациите в междупрофесионалния синдикат на производителите на вино в Бордо, в резултат на което пътуваше много, особено в Азия, за да рекламира френските сортове), говореха с безмилостна очевидност, че бая го е отнесла. Бях учуден, когато ме покани, малко преди да слезе от таксито, "да изпием една последна чаша", ама наистина е за никъде, си казах аз, вече знаех още от момента, когато вратата на асансьора се затвори пред нас, че нищо няма да се случи, нямах дори желание да я видя гола, предпочел бих да го избегна, но въпреки всичко се случи и само потвърди онова, което вече предчувствах: не само емоционално го беше отнесла, тялото ѝ беше претърпяло непоправими щети, задникът и гърдите ѝ не бяха нищо повече от площ измършавяла плът, смалени, отпуснати, провиснали, тя вече не можеше, никога нямаше вече да може да бъде възприета като предмет на желание.

Вечерята ми със Сандра протече горе-долу по същата схема, с изключение на някои индивидуални вариации (ресторант за морски плодове, длъжност – на секретарка на директор в многонационална фармацевтична компания), и завършекът ѝ беше абсолютно идентичен, с малката разлика, че Сандра, по-закръглена и по-жизнерадостна от Орели, остави у мен впечатление за по-малко дълбока безутешност. Тъгата ѝ беше голяма, беше непоправима и аз знаех, че ще погълне накрая всичко; в действителност, подобно на Орели, тя беше петролна крайбрежна птица, но беше запазила, ако мога така да се изразя, по-голяма способност да размахва крилата си. След година-две щеше да изостави всяка амбиция за брак, чувствеността ѝ, все още не изцяло угаснала, щеше да я подтикне да търси компанията на млади мъже, щеше да стане онова, което наричаха през младостта ми пума, и това щеше да трае несъмнено няколко години, десет в най-добрия случай, след което отпускането, този път непоправимо, на плътта ѝ щеше да я доведе до окончателната самота.

Бих могъл, когато бях на двайсет години, по времето, когато се надървях по всякакъв повод, понякога и без повод, когато се дървех ей така, в нищото, да се изкуша от такъв тип връзка, едновременно по-съблазнителна и по-доходна от частните ми уроци, мисля, че по това време щях да бъда насреща , но сега, естествено, за това не можеше вече и дума да става, по-редките ми и по-рисковани ерекции изискваха стегнати тела, гъвкави и без недостатъци.