Мишел Уелбек - Подчинение

Висшето образование по литература, както е известно, не води почти до нищо, освен за най-надарените студенти до кариера на университетски преподаватели по литература – общо взето става дума за едно по-скоро забавно явление, система, която няма за цел нищо друго освен собственото си възпроизвеждане и при която степента на брак надвишава 95%. Това обаче не вреди на никого и би могло дори да се окаже от второстепенна полза. Младо момиче, което кандидатства за работа като продавачка при "Селин" или "Хермес", трябва, естествено, и на първо място да се погрижи за външния си вид; но една бакалавърска или магистърска степен по съвременна литература би могла да представлява второстепенно преимущество, което гарантира на работодателя, при отсъствие на други използваеми умения, известна интелектуална гъвкавост, предполагаща възможности за израстване в кариерата – впрочем литературата се е възприемала винаги положително в сферата на индустриите на лукса.

Що се отнася до мен, аз съзнавах, че съм част от твърде малката група на "най-надарените студенти". Бях написал хубава докторска дисертация, знаех го – и очаквах отлична бележка; бях все пак приятно изненадан от единодушните поздравления на комисията и особено когато се запознах с рецензията на дисертацията ми, която беше изключително положителна, едва ли не хвалебствена: от тук нататък имах добри изгледи, ако пожелаех, да ме назначат като доцент. Животът ми общо взето продължаваше – поради своето предвидимо еднообразие и баналност – да прилича на този на Юисманс преди век и половина. Бях прекарал първите години от зрелостта си в университета; там щях вероятно да прекарам и последните, дори може би в същия (всъщност това не стана: бях получил дипломите си от университета "Париж III", който беше по-малко престижен, но се намираше също в трети район, на няколкостотин метра разстояние).

Никога не съм чувствал в себе си и най-малкото призвание на преподавател и – петнайсет години по-късно – кариерата ми само потвърди тази първоначална липса на призвание. Няколкото частни урока, които давах с надеждата да подобря жизнения си стандарт, ме убедиха много бързо, че предаването на знания е в повечето случаи невъзможно; а разнообразието на видовете интелигентност – извънмерно; и че нищо не може да премахне, нито дори да намали това фундаментално неравенство. И което е може би още по-лошо, не обичах младите; никога не съм ги обичал, дори по времето, когато имах възможност да се числя към редиците им. Идеята за младост предполага, струва ми се, известен ентусиазъм спрямо живота – или може би някакъв бунт, всичко това придружено с едно, макар и смътно, чувство за превъзходство към поколението, което сме призвани да сменим; аз лично не съм изпитвал никога нещо подобно. Имах приятели по време на младостта си, или по-скоро колеги, с които можех да допусна, без отвращение, да изпия едно кафе или бира в междучасието. Имах най-вече любовници – или по-скоро, както ги наричаха по онова време (и както може би още ги наричат), приятелки – средно горе-долу по една на година. Тези любовни връзки се развиваха според една относително неизменна схема. Зараждаха се в началото на учебната година, на някое от упражненията след размяната на записки или по някакъв друг от многобройните поводи за социално приобщаване, толкова чести в живота на студента и чието изчезване при навлизането в професионалния живот поглъща повечето човешки същества в една толкова стъписваща, колкото и радикална самота. Следваха своя ход през цялата година; нощите прекарвахме или у единия, или у другия (всъщност преди всичко у жените; мизерната, дори нездравословна обстановка в квартирата ми никак не подхождаше за любовни срещи), осъществяваха се сексуални контакти (удовлетворяващи, искам да вярвам, и двете страни). В края на лятната ваканция, следователно в началото на новата учебна година, връзката приключваше почти винаги по инициатива на момичетата. Бяха преживели нещо през лятото, това беше обяснението, което ми даваха, в повечето случаи без допълнителни уточнения; някои, които явно не се опитваха особено да ме щадят, уточняваха, че са се запознали с един човек. Добре де, и какво от това? И аз бях един човек. От разстоянието на времето тези фактически обяснения ми се струват недостатъчни: те действително се бяха запознали с един човек, не го отричам; но онова, което ги беше накарало да придадат на това запознанство достатъчна тежест, за да прекъснат връзката ни и да започнат нова, не бе нищо друго освен използването на определен модел на любовно поведение – могъщ, но негласен, и колкото по-негласен, толкова по-могъщ.